Отболели фрески

 

Поетесата и преводачката Спаска Гацева представи в Столична библиотека новата си книга “Сбогуване с Арл”, издателство “Аквариус”, 2014 г.  Представяме ви рецензията на Анжела Димчева.

 

Много малко български поети съумяват да бъдат различни спрямо себе си чрез всяка следваща книга. Спаска Гацева ни изненадва, „стресира“ ни в чаровния смисъл на тази дума през последните две години с поредица от необичайни книги: „Ей, Смърто дърто!“, „В огледало и без“ и „Сбогуване с Арл“.

Не случайно най-ранимите същества в човешката джунгла са поетите, бидейки словесният еквивалент на Страданието – не някакви субекти от театъра на дадена религия или персонажи с нарисувани сълзи… А именно те са еманация на хармоничното страдание, което всеобема в себе си огромното разстояние от обикновения ежедневен човешки жест до философията на космическия разум.

Поезията е пралюлката на всички изкуства. Задавали ли сме си въпроса защо от деветте класически музи в старогръцката култура три са въплъщение на поезията? Калиопа – на епическата поезия, Ерато – на любовната поезия, Евтерпа – на лирическата поезия. Те не са били само емблемата на божественото начало, а са разполагали с пророчески способности, обединявайки миналото, настоящето и бъдещето. Поетическото изкуство съхранява паметта за психоемоционалното богатство на човешката цивилизация. Именно върху плътната му основа се доразвиват останалите изкуства – и в древността, надграждайки чрез музикалните инструменти, и днес – чрез визуалните изкуства.

Спаска Гацева не просто записва в стих кулминациите и сривовете в непокорния си нрав, тя проектира мислите си върху близки предмети, явления, хора, сякаш всмуква от тяхната енергия и ги скулптира по свой образ и подобие. Но всичко това се случва в необозрим диапазон от време и пространство, вградени в нейните метафори:

 

Там се завивах – вятърно момиче –

в пустинята със пясъчната черга.

 

Сега съм само сметище, където

сама боклучка – в себе си се ровя.

Всевишният ме гледа от небето

за прошка някаква да се помоля.

(„Елегия“)

 

В рецензия за предходната книга „В огледало и без“ отбелязах, че Спаска Гацева е присмехулник с лирическа риторичност, защото нейните стихове нямат нищо общо със съзерцателната поетическа летаргичност или възпяващата природата описателност, тя е синомим на понятието „вулкан“… В автоироничния ѝ поглед доминира един оригинален хлапашки сленг и артистична каламбурност; един мъжки характер с изразителна експлозивност на изказа. Авторката нахвърля груби щрихи от собственото си неразпознаваемо лице – до такава степен се учудва на себе си, че метафорите ѝ граничат с автоотрицание, с пречистващ негативизъм.

В „Сбогуване с Арл“ обаче сякаш се е родила една нова Спаска. Още епиграфът от Райнер Мария Рилке „Не бъдете тъжен“ идва да ни подскаже закодираните в стиховете фрески: бих ги нарекла отболели фрески. Прониквайки в тази поезия, читателят се чувства гравиран в текста, дотолкова дълбоко съпричастен с написаното, с тези думи – „хърби побелели“, с тази затвореност, където „очите на мъката бяха пробили прозорец в тавана“. Драматичната нотка преобладава, развива се, кулминира от творба в творба до финала на книгата; в същото време обаче почеркът на речта е полихромен, огрян от хиляди светлосенки, а оксиморонната и антиномична изказност придават една тържествена жизненост, в която всяко обстоятелство е игра, предел на желаното и реалното, откъдето надзърта приятелски Бог. Не случайно Спаска Гацева възкликва: „Боже Господи, колко си бил добър към съдбата ми!“. Тя би повторила неравния си житейски път, за да бъде отново в плен на словото, защото „всяка писана следа се утаява като химически елемент, първоначално прозрачен, невинен и неутрален, но започващ с течение на времето малко по малко да се появява цяло едно отложено минало, цял един все по-уплътняващ се тайнопис“ (Ролан Барт)i.

Защо ли обаче не всеки тайнопис привлича читателя? Кои са законите на влюбването в един автор, на припознаването с неговия живот, стил, „Аз“? Колкото и обяснения да дадат интерпретаторите на милионите поетически творби, никога няма да се достигне до единствен отговор. И може би първият въпрос, който ще се загнезди в съзнанието на българския читател, ще бъде: „Защо Спаска се сбогува с Арл – града-космос за Винсент ван Гог? Какво общо има тя с гения, създал в този град над 300 картини само за 15 месеца (февруари 1888 – май 1889 г.)? Тук отново ми се иска да припомня, че пътуването на творческото съзнание не следва линейните перспективи за време и пространство, то се подчинява на митологичните закони, които са циклични. Включително тази цикличност генерира диалог между различните изкуства, една артистична дифузност, проговаряща ненадейно и необяснимо. В мъглата над своя делник (координати: Плевен, България, 2014 г.) поетесата е провидяла невидимата четка на своя събрат и го е призовала. А какво точно ѝ е прошепнал той – можем само да разгадаваме в кръговете на нейния залез или в преизподнята-любов:

У дома сега е жълтооко

като на Винсент в ателието.

Сякаш съм си рязнала ухото,

а кръвта изтича от сърцето.

(„Сбогуване с Арл“)

Веднага след това стихотворение следва цикълът „Ave, сякаш съхранил дълговечната приказка за любовта и свободата, единосъщието на автора с тези сакрални за личността понятия:

 

Животът – свободно падане.

Но накрая, накрая:

благодаря ти, че ми даде

да се опозная.

 

В това предизвикано свободно падане има няколко жизненоважни парашути: съчувствието към бедния, страдащия; прошката към всеки; усмивката като обща кръвна група; любовта – „самотен воин в общата държава“; и естествено – поезията:

 

О, това е нещо

като нищото. Прекрасно.

Няма го в цирка на смешните.

Нито в тунела на страшните.

То даже не е и политика.

Човекът човека

вика ли, вика.

(„Поезията“)

 

В четирите цикъла на своята книга Спаска Гацева се оказва жител на четири състояния: броди в химерите, събужда се щръклица, завръща се при себе си с баналното дойдох си вече и приветства света с Аve.

Тя е творец parexellance, за нея без уговорки важат думите на Нобеловия лауреат Йосиф Бродски: „Пишещият стихотворението се оказва там, където още никой не е бил – а може би и по-далеч, отколкото самият той би желал. Пишещият стихотворението го пише преди всичко поради това, че стихотворението е колосален ускорител на съзнанието, мисленето, възприятието на света. Веднъж изпитал това ускорение, човекът вече не е в състояние да се откаже от повторението на този опит, той изпада в зависимост от този процес, така като се изпада в зависимост от наркотици или алкохол.“ ii

Следователно ние, читателите на нейните творби, можем напълно да ѝ се доверим, че в стаята ѝ грее жълтооката есен от Арл, че там „дъждът е сух“, че „любовта е кръгла дама“, а тя самата е „светилище от звук, любов и лудост“.

Вярна на класическия стих, Спаска Гацева е оригинална в стилистиката си, пародирайки успешно себе си, както и шаблонизирани събирателни образи („Кой налива в меховете стари младо вино, мари шушумиго?“). При нея по чудноват начин присъства по малко от непокорността на Маргарита Петкова, еманципираната гласовитост на Миряна Башева, чувството за национална извисеност на Ивайло Балабанов, приглушената еротичност на Виолета Христова и парадоксалната метафоричност на Николай Милчев.

Ако има все още някой потребител на Фейсбук, който не е почитател на Спаска Гацева, то трябва да побърза – само така ще може всеки ден да се събужда с новото ѝ стихотворение – скандално, осмиващо силните на деня, страдащо за бедните ни събратя, една отворена врата, през която Смъртта пристъпва, оглежда се и отминава…

i Ролан Барт. „Нулева степен на почерка. Митологии“, ИК „Колибри“, 2004, с. 30.

ii Йосиф Бродски: „Лица с необщо изражение“. Реч при връчването на Нобеловата награда за литература (8 дек. 1987), сп. Либерален преглед, 2 януари 2011 г.

 

 

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.