Надеждата е нещо хвърковато

Емили Дикинсън е родена през 1830 година в заможно и уважавано семейство. Почти целият й живот минава в малкото градче Амхърст, Масачузетс. Изучава литература, английски и латински език, ботаника, история, философия и аритметика в колежа, основан от собствения й дядо. Води много кореспонденции, пише безброй писма до свои приятели и не спира да създава стихове, а цветята и градините заемат ключово място в тях и в живота й. Най-продуктивна е след 1860 година. По това време тя се затваря у дома си, дори често разговаря с гостите през вратата на стаята си, без да се вижда с тях очи в очи. „Нейното усамотяване не е отдръпване от живота, а авантюра за живот, много по-реален от външния.”

* * *

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!

* * *

Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един – умрял за правда –
до мене настаниха.

“Защо – той тихо ме попита –
умря?” – “За красотата”.
“А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя.”

И през пръстта ний си приказвахме –
като добри роднини, –
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.

* * *

Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –

както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.

* * *

Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена –
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват –
но още, още аз ще пия –

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето –
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

* * *

Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!

Нека да седна здраво до теб –
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд –
през урви и стръмнини.

Няма да хленча над някой мост –
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден –
тъй ще е най-добре!

Сбогом на моето старо градче!
Само там горе – върхът –
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.

* * *

Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие –
където множеството обладава.

Ти си нормален – щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се – ти ще си опасен –
и окован с верига.

* * *

Ниско небе – подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора –
и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората –
не е с корона всеки път.

* * *

Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като със плочи.

* * *

Открих процеп във моя ум –
сякаш мозъкът се разсече.
Опитах да го слепя – пласт по пласт,
но не се слепяше вече.

Исках – мисълта от преди
с новата мисъл да е слята –
но изтървах тяхната поредица –
като топки на земята.

* * *

Задуха вятър като рог –
той потрепера през тревата –
и студ зелен – така зловещо
премина над горещината –
че ние пуснахме резето –
като пред призрак изумруден –
и мокасинът на съдбата
пристъпи в тоя миг – възбуден-
дърветата как дишат вкупом –
оградите как отлетяха –
в реките къщите как тичат –
тогава живите видяха-
Църковната камбана диво
се завъртя – за да разглася.
О, колко много се явява –
и колко много си отива –
и все пак тоя свят понася!

* * *

Сърцето търси първо удоволствие –
а после да не го боли –
а после малките упойки – със които –
страданията да понамали –

а после да заспи – да спи за дълго –
а после, че ще бъде най-добре –
щом иска неговият Инквизитор –
да има свободата да умре.

* * *

Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

* * *

Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне –

и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете –
човекът го усеща.

Той – този цвят – в ливадите стои –
по най-далечното дърво полазва –
по най-далечни склонове играе –
със мен почти приказва.

А после – щом пристъпи хоризонтът –
и обедът минава –
той тръгва си – без формулата на звука
а нас сами оставя –

със чувството, че ни нанасят загуба –
че задоволството го няма –
сякаш търговци са нахлули изведнъж –
във храма.

* * *

Във три – една едничка птичка –
сред тишината сива –
поде – с една едничка дума –
мелодия предпазлива.

Във четири – се вмести опитът –
и изпита прогони –
и ето, всичко подчини се
на сребърни закони.

Във седем – нямаше ни сила –
ни сечиво – ни длъжност.
Присъствието стана място –
а между тях окръжност.

* * *

За един кратък следобед
колко проекти гаснат!
И то неизвестни за тия,
които във тях участват.

Човекът не бива ограбен,
защото съвсем случайно
променя с една минута
пътуването обичайно.

Любовта губи смелост –
че до вратата – в мрака,
вижда един кон вързан –
който тя там не чака.
* * *

Тревата върши толкова малко!
Зелена всякога да остава –
и да развъжда пеперуди –
и пчелите да забавлява.

И цял ден музика да слуша –
вятърът да и прави компания –
и да държи слънцето на скути –
и на всички да се покланя.

Росата да ниже на мъниста –
и да става толкова фина –
че пред нея да бъде груба
и една истинска херцогиня.

И дори – умирайки, да ляга
сред такива ухания и билки –
такива миризми заспали –
и талисмани от боровинки!…

А накрая – в царствените плевни –
да сънува старата си премяна.
Тревата върши толкова малко –
че бих искала сено да стана.

* * *

Надеждата е нещо хвърковато –
то, кацайки в душата – те намира –
и пее свойта песничка без думи –
и никога не спира.

Най-сладък смях във нея се разнася –
и се извива страховита буря,
за да убие птичката, която
отвътре топлина притуря.

Аз чух я в най-студените крайбрежия –
дето най-странното море се плиска.
Дори сред най-голямата опасност –
троха не ми поиска.

* * *

Гледах как лочи километрите –
и долини надолу лиже –
и от варели как се храни –
и изумително – се движи –

около планини на купчини –
и как с презрение наднича
в бараките – встрани по пътя –
и кариерата пресича –

на две еднакви половини –
и непрестанно се оплаква –
с ужасни думкащи куплети –
и по наклона се размъква –

и като див пророк – зацвилил –
със звездна точност – се промушва –
и спира – всемогъщ и кротък –
във собствената си конюшня.