На колене

Мъж с няколко дневна побеляла на петна брада, застанал на едно коляно, държеше за главата подобен на него – брадясал, побелял, с раздърпано яки – и го разтърсваше. Главата на другия се люшкаше като временно прикачена към тялото. На няколко пъти исках да извикам, остави човекът на спокойствие! Не можеш да му помогнеш по този начин. И като те гледам, ти самият имаш нужда от помощ. Вече бях забелязал, че вратът и ризата на възрастния мъж, който се опитваше да върне в съзнание приятелят си, бяха кървави. Още имах намерение да се обадя, когато върху ми се стови някакъв, който явно беше се засилил – така помислих в първия момент, а после разбрах, че са го засилили от другия край на килията – и едва не ми строши гръбнака. Макар и седнал, загубих дъх от силния удар. Леко бе, човече, едва изрекох. Онзи се изтърколи в краката ми, изправи се веднага и закрещя: Няма демокрация в тази страна, хора!… Никога не е имало, и няма да има. Затова сме затворени тук, ние, протестиращите срещу беззаконията в държавата. А крадците, мошениците и убийците, са на свобода.

Абе нали ти казах да не говориш от мое име, изрече заплашително тантурест кръглоглав мъж, който вървеше към него с присвити в лактите къси и дебели ръце. Не искам разни уроди да ме представляват. Говори само от свое име. Или искаш да ти счупя главата? Предупредих ви, да не трябва да вандалствате, извика изправилят се мъж. Беше неочаквано висок. На тантурестия щеше да му е доста трудно да го удари. Разликата в ръста беше впечатляваща. Двамата стояха един срещу друг. И не помръдваха. Високият го гледаше високомерно. Изкрещя: Примитивните индивидуалисти само прахосват общата енергия. Вие сте вреден за протеста. Ама абсолютно вреден!… Вече очаквах, че тантурестият ще го атакува с глава в корема, но той въздъхна тежко и подви колена. Седна на каменния под с наведена глава. Над него онзи го оглеждаше презрително.
     

Вече ви обясних, че организирахме Сдружение на Гражданите, които със Сигурност Знаят Какво Искат. И съответно как да го постигнат. Как, не разбрах, се казва вашето сдружение? – попитаха от дъното на килията. И ще се явявате ли на избори. За името няма какво повече да кажа. Сдружение на Гражданите които Знаят Какво Искат. Не съществува такова сдружение, обади се същият глас. От моето място, седнал на единствената пейка в килията, не се виждаше кой говори. Пък и не ме интересуваше кой знае колко. Нямах нито желание, нито възможност да обърна внимание на всички. Бях отнесъл два удара с полицейска палка.  Единият, макар и в главата, не беше чак толкова силен. Полицаят, изглежда, не се осмели да ме удари с пълна сила, въпреки че тогава тълпата ме беше съборила на асфалта. После се настърви и ме удари значително по-болезнено в рамото. Високият мъж, който продължаваше да проповядва свои истини, постоянно ръкомахаше и се опасявах да не ме закачи по рамото. Струваше ми се, че ще припадна от болка. Полицаите имат ли право да бият с палки? – попитах и се огледах. Имаше доста хора наоколо, мнозина пострадали от полицейските палки, но не ми обръщаха внимание.
     

Не съм сигурен какво точно се случи със съседа по пейка, неочаквано скочи от мястото си. Човече! – извиках му, предупреждавай, когато правиш толкова резки движения. Или поне бъди по-внимателен. Аз, каквото и да кажете, съм готов да застана до премиера – извика той. Бившият! – обадиха се от другата му страна. Премиерът си е премиер. Поне за мен. Абе какво ме интересува какъв е за теб. Кой си ти, за да се интересувам. Протестиращ!… Ние сме едно. От партия на недоволните. Да, ама ти искаш да си до премиера, а аз не искам. Защото няма кой да го смени. Ще се намери. Както той смени еди кой си, така и за него ще го сменят. Това може да се окаже пагубно за родината. Стига високопарни думи. Не мога да говоря по друг начин за нещо, което обичам. И дори съм готов… За нищо не си готов!… Внимавай какво говориш, тук всичко се записва… Но аз само казвам, че обичам…
     

За такава обич можеш да отнесеш сто кила бой. Стига сте приказвали, предупредих ви. Не мога да заспя от вас. Ама как ще спите в тази лудница? Ще спя, ще спя!… Този е от професионлно протестиращите. И аз протестирам винаги, когато има протести. На този му плащат. Е, на мен никой не ми плаща. Ама щом на този плащат, може и аз да получа някой лев. Никой няма да ти плати. Не си в списъка. Аман от тези списъци. Навсякъде списъци. И за протестите ли има с предимства… Искаш ли да си платен протестиращ?… Искам всички да сме равни… Значи си комунист! Мамка ти, тогава!… Най-обикновен трамваен работник съм. Трамвайджия ли? Не, работех в депото… Абе остави човека на спокойствие… Няма ли тук полиция… Искаме поне в ареста да има ред…  И тишина!… Ей, полицай, предупредете ги да не крещят. Или поне да се изслушват. Тук, все пак е килия, не сме на улицата…
     

Тогава изкрещяха: Момчето е умряло!… Пренесло се е горе!… Възнесло се е!… Беше високият, който още стърчеше в средата на килията. Всички на колене!… – продължи той. – Долу, казах!… Защо, за какво?…. Но доста бързо почти всички коленичиха. Високият продължаваше да стърчи, крещеше: Саможертвата му е израз на отвращение… На максимална погнуса, заличаваща дори живота… На колене, повтарям!… Саможертвата му… заличаваща желанието да се събудиш на следващия ден… Заличаваща така наречения здрав разум… Чиста душа, която отказа да живее редом с политическите… Доста фалшиво звучеше. Всичко се промени, когато неочаквано изхлипа. Тогава и аз се смъкнах от пейката, въпреки болките в ръмото. Коленичих и също изхлипах. Всичко беше прекалено истинско. Прекалено ужасно. И значително по-безсмислено от коленичилите мъже и момчета, повечето с окървавени от палките на полицаите лица. Мълчахме. Толкова дълго вече мълчахме, че ми се искаше някой да продума. Но никой, включитeлено и аз самия, не се осмелих да отворя уста. Стояхме на колене. И болките и неудобствата от протестити, от всичко, което беше ни се случило през последните дни и години, вече не беше същото.   


 

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.