Какъв ден!

Какъв ден беше този, какъв ден! Така горещо не съм прегръщал жена през живота си. Направо бях като обезумял, дори и аз самият не бях подозирал, че съм способен на такива бурни страсти. Прегръщам я и я целувам, от щастие не знам на кой свят съм. Нищо не забелязвам наоколо, нищо не ме интересува. А покрай мен минават други хора, усещам движението – наоколо е пълно с народ, летище е все пак. И други посрещат и изпращат, и други се целуват, ама явно като мен да целува няма друг – няма друга такава радост като моята. Чувствам, че ме поглеждат хора и ми се чудят, ама на мен хич не ми пука. Целувам си я аз и не спирам. Така целувах жена ми на първите ни срещи – ама то преди колко време беше това? Преди 25 години. Така се целуват влюбените за първи път. Или пък когато се разделят за известно време, но се страхуват, че никога повече няма да се видят.
Целувам я аз, а тя хем не смее много да се дръпне, хем се чуди какво стана изведнъж. Откъде бликна в мен това море от нежност, откъде изригна тоя вулкан от любов, как така я заля това това цунами от бурни страсти, та я прегръщам и целувам като полудял.
А жена ми стои до мен и не може да повярва, че това се случва пред очите ѝ. Оглежда се, неловко й е много, неудобно ѝ е от хората наоколо и от цялата нелепа ситуация, но не се намесва – просто не знае какво да направи. По едно време обаче явно ѝ дойде в повече и ме дръпна леко – хайде, казва, хайде стига, спри се вече, не виждаш ли, че тя ще си изпусне самолета. Погледнах аз часовника, наистина ще вземе да го изпусне, не дай си, Боже! И като усетих каква опасност ме грози, аз веднага я пуснах и лекичко я побутнах в правилната посока към нейния полет. Не дай, Боже, мисля си, да вземе да си изпусне самолета. Такова нещастие и в най-големите си кошмари не съм го сънувал. Затова без да губя и секунда, взех бързо ръчния ѝ багаж и чевръсто я съпроводих до пропуска. След това ѝ махах с две ръце, усмихнат до уши, докато я гледах как се изкачва нагоре към изхода за отвеждане към самолета. Подскачах аз от радост и хич не ме интересуваше, че жена ми стои до мен, подсмърча и си бърше сълзите с кърпичка. Подскачах и се молех всичко да е наред – да няма заплаха за бомба или техническа неизправност, или пък нещо друго, за да може самолетът да си излети мирно и тихо. А когато на таблото с информация светна, че самолетът е излетял, вече и аз не можах да сдържа сълзите си. Разплаках се, честна дума. И все това си повтарях – Боже, какъв ден, какъв ден! Мислех си, че няма да го доживея, но го доживях. Бог е добър, винаги съм го знаел – затова знаех, че и това има край. Какъв ден беше този, какъв ден!
Отпуската на тъща ми свърши и тя си замина обратно.

Из сборника разкази "Тиква! Ботаника на чувствата", издаден с финансовата подкрепа на Банка ДСК.