Есемеси на отчаянието

Направо не мога да разбера защо продължават да ме подслушват. Нали вече не съм в Събранието. Не съм  важна, колкото бях. Никаква не съм. Тогава защо продължават да се ровят в телефона ми. Ето, сега изпращам това съобщение, без да съм сигурна на кого точно. Но е сигурно, че ме подслушват. Без значение какво казвам. И когато нищо не казвам ме подслушват. И когато вече никаква не съм /май вече го написах/, и тогава ме подслушват. А това вече е различно. Аз съм различна. Преди беше съвсем нормално да ме послушват. Представях си, че ме слушат и когато съм в тоалетната. Тогава бях доволна от себе си. Издавах звуци, каквито ще предизвикат потрес във всяко ухо. И злорадствах. Подслушваха ме, когато говорех по телефона в парламентарният автомобил, в парламентарният апартамента, в парламентарната тоалетна /вече май го споменах/, но защо продължават да ме послушват. Защо? Не мога да разбера. Дали просто не са изключили джаджите. Или по друга причина. Моля ги да престанат! Няма да кажа нищо важно. Не мога да кажа. Било каквото било, както се казва. Страшното е, че усещам земята под краката си нестабилна. И преди я усещах. Но тогава беше друго. Едно селско момиче, селска дебелана, на толкова дебели килими, сред хора, повечето от които са й непознати. Мислех, че затова подът под краката ми е нестабилен. Внимавах да не се подхлъзна. Да не падна. Сега положението е друго. Подът под краката ми се е размекнал. И потъвам. Колкото повече му подслушват, по-дълбоко потъвам. Малка част от мене е на повърхността, другата вече е потънала. В блато. И не съм сигурна дали действително е така. Или си въобразявам. Помощ! Имам нужда от помощ. И никой друг ли няма да ме чуе освен тези, които сега ме подслушват.“
„Добре де, нека се разберем. И аз пиша есемеси. Понякога по-често от обикновеното. Но, съгласете се, всички вестници споменават името ми. И колко пъти с незаслужена омраза. И дори с презрение. По-неприятно от омразата. Е, какво, няма ли право да им напомня кой бях, и кой мога отново да бъда. Нали ми носеха баници и букети с гербери. Сега ми крадат есемесите. И ги публикуват като разобличаващи доказателства. За какво точно? Аз съм толкова ясен. И открит. Нека не ровят в мръсното ми бельо. Мръсното бельо го давам на пране. Не е за публикуване по вестници. И да го показват в телевизионни предавания. Моля ви! Едва ли ще престанете да ме слушате. Слушайте! Понякога дори ми е приятно. Все по-често оставам сам. Плъховете ту напускат кораба, ту отново се събират. Тогава отново се сещам, че ме подслушват. И дори имам желание да изпия една бира с този, на когото няма как да знам името. Но със сигурност го познавам по физиономия. Хайде да изпием по една малка бира. И после да поиграем на дузпички. Или на малки вратички. Все пак, когато си сам, не може единствено да гледаш стената. Или да се ослушваш дали плъховете напускат кораба или се връщат. Трябва ти човек, друга душа, и по човешки, и душевно за пообщувате. Ще му вкарам два-три гола повече. Няма как да не му вкарам. Все пак той слухти и се ослушва, подслушва и записва, а аз тренирам сравнително редовно.“
„Таково възмущение ме е налегнало. Направо нямам думи. Нали уж, божем, съм един какъв си на Събранието. И мене ли ще подслушвате. Малко ли глупости изговарям от трибуната, че и ще ме подслушвате. След малко ще чуете само звукът на душа. Друго няма за чуване. Не говоря, а пиша, предупреждавам. Престанете! Ако не искате да си изпатите. Все пак властта още е в наши / мои/ ръце. И в следващите двайсет-трийсет-петдесет години няма изгледи да отиде в други. Иначе отдавна да съм станал тези други ръце. Но няма такава нужда. Затова съм си моите ръце. На тях разчитам. И е лесно, когато ги протягам. Не ми гледайте обаче нито в ръцете, нито в джобовете. Или гледайте, щом това ви е работа. Но на кого ще докладвате. Накрая отново ще дойдете при мене. Признавате ли си. Или още се опъвате. Не се опъвайте. Защото… Всичко е ясно. Но все не мога да свикна с това подслушване. Непрекъснато чувах нечий дъх. Иначе е приятно.“
„Може да не съм най-красивата. Някои имат право Но това нищо не означава, нали все някой още ме харесва. Не само за да ме изберат. Избирането е друга бира. Или боза. Имам човек до мене в кревата. Не ми е тихо в спалнята. Понякога дори е много шумно. Прилича на изборно събрание. Кой е първи, и кой – втори. Но това между другото. Важното е, че продължавам да се чувствам като политическото острие на моята партия. Моята партия – добре звучи. Все още. Няма причини да не звучи. Ако знаех някоя дума английски можех да съм и в Европарламента. Но за сега няма. Достатъчно ми е да съм острие на моята партия. Как беше, сега се сещам, „води ни партио-о-о любима…“ Добре ни водиш. И  продължавай да ни водиш. Иначе къде щях да бъда сега, ако не беше ме довела. На всички хубави и интересни места. Понякога мисля, че партията любима е ту като майка, която ме храни, ту като баща, тоест с мъжки дрехи, ме поощря за това и онова, ту като щедра екскурзоводка ме води ли води. И се оставям в ръцете й. Нека води. До сега е показала, че ме води точно където трябва. Ако сгреши, макар партията никога да не греши, ама когато все пак стане, ще й помогнем. И тя отново ще ни заведе където трябва, или по-точно където искаме да сме. Затова“… води ни партио-о-о!…“ А на тези които ме подслушват, записват, или се опитват да повторят думите ми, ще каже, или по-добре нищо да не казвам. Каквото трябва го чухте. И го записахте. Нека остане за поколенията. Даже ако не могат да четата. Нали ще имат аудио и видео…“
„Много държа да разберете, че никога не съм се страхувал от подслушване. Да се страхуват другарите, които имат задни мисли. И дори повече от задни мисли. Има и такива другари. Даже и господа такива има. Но сега да не влизам в тези дълбочини. Друго искам да кажа. Нямам угризения става ли дума за лявото пространство. Лявото пространство е Обетованата ни земя. Натам вървите. То е спасението. И моето, и на партията, и на всички, които се влачат след нас. И затова, да живее лявото. И левите. Не си позволявайте никакви иронии. Неуместни са! За да не съжалявате по-късно. После всички съжаляват. Само ние, тоест аз, няма да съжалявам. И затова „…да живее, да живе-е-е!…“ Разбирате какво искам да кажа. И няма никакво значение, че ме подслушвате. Важното е, каквото вече не е важно. Но нали сме заедно. Вървим, движим се, и понякога спираме и поглеждаме в пропастта. Важно е да подслушват и записват и тишината, и ужасът.“