Брадвата

В края на лятото и началото на есента природата изважда на показ всичко хубаво, което старателно крие през другите сезони. Но не да се наслаждават нагледката бяха излетели двамата млади и перспективни пилоти oт Авиобазата. Те тренираха излитане и кацане на площадка с ограничени размери. Тези полети обикновенно се провеждаха на изоставени селскостопански летища. Техните размери нямаше как да минат за ограничени и затова от време на време, когато командването на Базата беше в добро разположение на духа, летците имаха височайшето разрешение да кацнат на някоя наистина малка площадка. Ако пък площадката  беше в гора, имаше голяма вероятност размерите й наистина да са ограничени.
В този ден кацаха и излитаха от една рехава горичка намираща се някъде в Тракия близо до полите на Родопите. Тази област беше изпъстрена с дъбови шубраци гарнирани на места с каваци1 и други дървесни видове. Дъбовете в тях бяха достатъчни на брой, за да не са само група дървета, а – гора. Тези горички бяха осеяни с малки и по-големи полянки.
Всеки пилот от Авиобазата си беше харесал някоя от тях и я предпочиташе пред останалите. Когато се случеше два или повече хеликоптера да работят по едно и също време там, всички те излитаха и кацаха на мястото избрано от първия. През този ден кацаха на една много хубава и удобна площадка. Тясна и дълга. Но мoжеше да е широка и къса. Зависеше от гледната точка. Едната от късите й страни не беше ограничена от дървета, а се сливаше с околните ниви. Вятърът духаше по дължината й, към въпросните ниви. Пилотите винаги кацаха и излитаха срещу вятъра. Насрещният вятър помага на самолетите да излитат и кацат с по-малка скорост спрямо земята. При вертолетите е нещо подобно, нo малко по-различно. За тях кацането и излитането срещу вятъра играеше също толкова важна роля, ако не и по-голяма.
Подходът за кацане беше чист, но злитането щеше да стане срещу дърветата. Пилотите можеха да използват цялата дължина на площадката, за да наберат и скорост, и височина, и да премината високо над дърветата. Командирът на екипажа, искаше да изтренира излитане с използване на по-малко от необходимата за излитането мощност на двигателите. Това беше обичайна практика. Така летците се подготвяха за ситуации, в които хеликоптерът е с максимално тегло или пък надморската височина на площадката е много голяма, или времето е много горещо.
Ако бяха с голямо тегло нямаше да могат да се издигнат вертикално достатъчно високо, за да прескочат препятсвията. Затова трябваше да се движат и леко напред. Пилотите знаеха, че когато хеликоптерът се движи напред витлото му създава подемна сила като самолетното крило. Колкото по-бързо напред, толкова по-голяма сила нагоре. Затова се налагаше да използват цялата дължина на площадката – колкото и малка да беше тя – за да наберат скорост. Всеки възел беше от значение. В случаите когато мощността не беше достатъчна да ги издигне над препятствията, единственото, което можеше да го направи, беше скоростта. Както пишеше в някои наръчници по практическа аеродинамика: ”По-добре е да прелетим над препятствията с 1 възел по-бързо, отколкото с 1 фут по-високо от необходимото.”
Минаването над дървета при излитане и кацане беше нещо като скока на височина в леката атлетика. Ако прелетиш твърде високо, никой няма да ти каже “браво”. Просто преодоляваш летвата като всички останали, които успяват да го направят. Но ако си дори само един милиметър под необходимия минимум, летвата пада и опитът не се зачита. Атлетите имаха по три опита на всяка височина. Пилотите имаха само един. Те бяха замесени от друго тесто. Те успяваха в десет от десет опита, в сто от сто, хиляда от хиляда или казано с две думи: всеки път.
Летците подходиха за кацане откъм нивите. Не се налагаше да минават над дървета и да се съобразяват с тях. Командирът извърши кацането много добре.
– Дай сега да видим, дали можем да излетим без да даваме много газ. За тренировка. – предложи той на втория си пилот.
– Ще можем. Щo да не можем? – каза последният.
– Щe използвам мощност с два процента по-малка от необходимата за излитане. Другите два ще си ги набавим чрез скоростта.
Така и направиха. Хеликоптерът зависна малко по-ниско от обичайното току над тревата, тръгна напред малко по-плавно отколкото обикновено и набираше височина малко по-бавно от нормалното. Дотук – добре. Всичко се развиваше според първоначалния план и според очакванията на екипажа. Отсрещните дървета приближаваха бавно, но сигурно. Също толкова сигурно беше, че ще минат над върховете им.
Тук е моментът да се отбележи, че далечният край на поляната се стесняваше. Накрая завършваше като триъгълник или като фуния. Сега хеликоптерът приближаваше най-тясната част от фунията. Отляво и отдясно оставаше все по-малко пространство. Екипажът се беше концентрирал изцяло върху препятствията отпред, когато машината се разтресе от силни вибрации.
– Какво по дяволите става? – извика командирът.
– Май ударихме дърво. – отвъна копилотът.
– Откъде се взе това дърво?!
– Гора е. Дървото може да дойде отвсякъде. В случая отдясно.
Докато се водеше този разговор хеликоптерът се издигна над дърветата.
Вибрациите не отслабваха, дори се засилваха. Пилотите взеха решение да кацнат отново на същото място и да огледат пораженията по въртолета. Кацнаха, угасиха двигателите, слезнаха от хеликоптера и му направиха външен оглед. Оказа се, че краищата на две от лопатите на носещото витло са счупени след близка среща с представител на местната флора. Дъбът вместо да се отмести малко встрани и да на прави път на преминаващия през клоните му хеликоптер, твърдо си е отстоявал позицията. Това че е раснал там през последните 50 години, не прави терена негов и не му дава никакво право да удря горките хеликоптери, озовали се в обхвата на дебелите му клони. Може би е искал да премери сили с толкова модерния напоследък карбон, от който се изработват витлата, защото дървесината му от своя страна е 44% карбон. Съвсем очаквано двубоят завърши 2:1. Две строшени лопати на хеликоптера за един счупен клон на дървото.
Както винаги в такива случаи беше съставена комисия, която да разследва причините за инцидента. Нямаше какво толкова да разследват. Екипажът очевидно не знаеше габаритите на машината, с която летеше. Да им проведат съответен изпит по познаване на летателния апарат и готово.
Комисията добре си свърши работата и беше така добра да обясни на всички, какво точно се беше случило.
Ето и тяхната версия в свободен текст: Един счупен клон си лежал кротко в тревата. Спотайвал се и дебнел за хеликоптери. Остана загадка как точно е бил срязан, дали от някой дървар или от буря, или от преминал наблизо хеликоптер по-рано същия ден. Ако беше последното, това обясняваше, защо клонът имаше зъб на хеликоптерите. Не че беше от особено значение за случилото се.
Когато екипажът преминавал над клона, последният вместо да си остане в тревата затиснат от мощната въздушна струя на носещото витло, решил да скочи срещу него. Атакувал го без капчица жал и то точно там, където струята е най-силна – в периферията на лопатите. Една лопата го ударила със страшна сила. Такава, че самата тя се счупила малко по края си. Тя се жертвала заради другите. Искала да запокити неканения гост надалече с риск за собствената си цялост. Клонът, обаче вместо да излети в неизвестна посока както му се полагало след сблъсъка, взел, че се върнал и атакувал втора лопата. Втората била решена да отмъсти за първата и му нанесла съкрушителен удар. Тук вече той останал без сили и се предал. Паднал пак на земята. Но постигнал своето. Ударил не една, а цели две омразни, бръмчащи, карбонови, хеликоптерни лопати.
Там, в тревата зачакал комисията да го открие първа, а не някой оръфан циганин да го събере за огрев.
В крайна сметка това заключение на комисията беше малко нестандартно, но напълно очаквано. Тя за пореден път се прояви като независим разследващ орган.
Няколко седмици по-късно Ескадрилата провеждаше поредното си учение. То премина успешно и поставените цели бяха постигнати. Личният състав положи много усилия и сега му предстояха няколко дни заслужен отдих. По стара традиция след края на учението всички се строиха, за да бъдат поздравени за добре свършената работа. Командирът на Eскадрилата застана пред строя и каза:
– Благодаря на всички! Добре поработихме. Сега трябва добре да си отпочинем, за да можем след това да работим още по-добре. С една брадва като сечем, сечем, трябва да спрем по някое време и да я наточим. С изморени хора и с тъпа брадва работа не се върши.
– Ааа…сакън, господин майор! В нашата Eскадрила за брадви не се говори. – чу се от строя.
– Така де…Пожелавам ви приятна почивка. На всички. И в понеделник пак да се видим живи и здрави, готови за нови велики дела!

*Aвторът е завършил Висшето военнoвъздушно училище „Г. Бенковски“, Долна Митрополия през 1992г., специалност летец-пилот на хеликоптер. През 2009г. завършва курс за командири на ескадрили във военновъздушна база „Максуел“ в САЩ. Летял е на няколко типа руски, американски, френски и италиански хеликоптери. Дългогодишен пилот-инструктор.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.