Асансьорът

Вече го чаках, когато някой отвори външната врата. В началото имах надежда, че ще мога да се кача преди да се появи този, който идваше. Но чух стъпки зад себе си и се примирих. Не му обръщах внимание. Който ще да е. Живееш ли в двадесет етажен блок можеш да се държиш и по този начин. Още повече аз съм тук откакто съм се родил. Тоест на почти същото място живеех и преди да построят блока. И се чувствах с известно предимство в сравнение с всички тези, напълнили преди години двадесетте етажа. Този път до мене беше застанал Чаво, той също живееше в махалата още преди да построят блока. Знаем се от край време. Учили сме в съседни класове, играли сме футбол в училищния двор отсреща. Но напоследък, което означава през последните десетина-петнайсет години, не сме много близки. Той се промени, и аз вероятно, но не чак толкова. Чаво стана неузнаваем. Излиза през вечер с разни плакати, навити транспаранти и знамена. Марширува по улицата пред блока с наведена глава и никого не поглежда. Преди няколко седмици даже го видях и по телевизията. Хвърляше камъни, вероятно срещу ченгетата, които биеха протестиращите. Направо се втрещих. Все пак с него сме връстници, и не бяхме в първа младост, както се казва.
      

Сега стоеше като мене и гледаше до кой етаж  е достигнал асансьора. Как си? – попита по едно време. Горе-долу, отвърнах предпазливо. Виждаш ли в каква каша попаднахме. Направо не ми се мисли какво ни очаква. Какво имаш предвид? – попитах още по-предпазливо, макар да се досещах за какво става дума. Представяш ли си в какво ни принудиха да участваме. Избори, които за пореден път трябваше да ги легитимират. Пред Света. За нас не им пука. Те, от нас никога – особено днес, повярвам ми – не се интересуват. Ти от кои си сега? – попитах, защото някога развяваше синьо знаме, а напоследък го виждах единствено с навит транспарант, на който не знаех какво пише. От най-недоволните съм, от кои други да съм. Толкова съм ядосан, толкова съм възмутен…  Направо съм бесен, да знаеш, иде ми да се хвърля отнякъде.
     

Казват, че са манипулирали изборите – подхвърлих и погледнах къде се намира асансьора. В началото тръгна както трябва, но вече спираше на всеки етаж, и после със стържещ звук продължаваше надолу. Следях Чаво само с периферното зрение. Беше ми интересно как ще реагира. Установих, че бръчките около дебелите му устни не изразявах гняв, както трябваше да се очаква, а нещо съвсем друго. Определих го като тъга.  И тъй като той само стискаше юмруци и се мръщеше, добавих: Открили фалшиви бюлетини, за които едните обвиняват другите, а другите обвиняват третите. Усетих, че се изразявам небрежно, но отдавна бях се отказал от всякакви подобни вълнения. Бях убеден, че ако не им обръщам внимание, и най вече не участвам в тях, всичко ще се подреди по-рационално. Най-накрая асансьорът пристигна. Отворих металната врата и изчаках Чаво да влезе, последвах го, той натисна своя етаж, аз – своя. Вдигнах поглед към тавана, защото той явно не реагираше на моите думи. Или по-лошо, беше ги преценил като насмешливо подмятане ,каквито всъщност бяха.
       

Постояхме известно време мълчаливо, заслушани в звука от движещия се асансьор, докато накрая спря между петия и шестия етаж. Ей така, без предупреждение. Движеше се какво винаги, неочаквано хрънц. И толкова. Не мръдна повече.  Натиснах копчето на своя етаж, Чаво на своя, никаква реакция. Мамка му! – простена той. И ние с теб сме като цялата държава. Нито нагоре, нито надолу. Ще ни извика някой, казах и се опитах да остана спокоен. Не чакай помощ. У нас никога не идват да ти помогнат имаш ли нужда. Виж, нямаш ли нужда, винаги  се появи някой досадник, който те пита – а бе той си знае какво. И ето, задъхвам се, въздух не ми стига. Ама не само заради огромният брой ненужни досадници, или защото съм в спрелия асансьор. Яд ме е, че ми се налага да живея отново по напълно идиотски начин. Представяш ли си кои влязоха в парламента. Същите палячовци. А тези, които не влязоха, са още по-големи палячовци. Въобразяват си, че на някой му пука дали са вътре или вън. 
     

И за какво се говори по цял ден. Телевизиите предават, прокуратурата работи. Временното правителство се произнася по този и онзи въпрос. Ама без да отговарят, а само да покажат, че ще си получат в края на месеца огромните заплати. Отново изродите и техните палячовци  решават съдби. А обществото като цирей събира мръсна кръв и гной. Докато накрая, за да не умрем, отново ще се пръсне. Чак тогава ще тръгнем към местата където живеят. Защото там са най-уязвими. Грешка беше, че ги атакувахме в огромните им бункери – президентства, народни събрания и министерски съвети – трябваше да ги нападнем в домовете. В палатите и дворците им. Там, където са по пижами, с жените и децата. Тогава единствено ще разберат какво чувстваме и какво ги заплашва. От какво трябва да се страхуват. А този гнусен асансьор спря между етажите и не работи, както всичко в тази държава е спряло и не работи. И няма скоро да заработи – изръмжа Чаво. Само ако някой разбере, че сме заседнали и извика помощ – обадих се. – Иначе не знам как ще се оправим. Сами отново няма как да си помогнем, изсумтя той. Това особено ме възмущава и ме изпълва с невероятен гняв.
     

Така са ни оплели в мрежите си, и партийците, и ченгетата, и всякакви други милионери-мошеници, олигарси или каквито там ги наричат, че не можем да се оправим. Тогава от горният етаж, всъщност от полуетажа, защото се виждаше част от асансьорната врата, се чу: Ама отново ние сме на власт. Наше ще бъде правителството. И всичко ще бъде поставено на мястото си. Тогава Чаво вдигна стиснатите си юмруци и буквално изпадна в истерия. Червени боклуци!… Гадни мръсни червени, сини, зелени и всякакви други боклуци!… Не мога да ви понасям!… Съсипахте ни, съсипахте ме!…  – крещеше той. И заблъска основата на металната врата. Отгоре се чуваше смях. Не се разбираше жена или мъж се смее. Но който и да беше нямаше да ни помогне. Не разбрах кога бях седнал в ъгъла на асансьора. Притисках глава към коленете си. Запуших с длани уши и чух някаква мелодия. Съвсем тиха, само няколко тона. Накрая разбрах, че сам си тананикам. И докато се сетя откъде е мотива, асансьорът тръгна. Но не нагоре, накъде и двамата с Чаво отивахме, а стремително надолу. Изглежда някой беше ни извикал. Отново друг се намеси. И за пореден път не вървяхме в нужната и на двамата посока. Както впрочем и всичко в тази държава.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.