Кой каквото ще да ви разправя, винаги става въпрос за пари. Устройството и моралът на едно общество зависят пряко от начина, по който капиталите текат и се преразпределят. И обратната зависимост е вярна. Двете страни на една монета. Затова и политическата система, срещу която недоволстват днес хората, е скрепена през потока на парите. Някой плаща, за да съществува тя. И то доста добре, след като от десетилетия изглежда така непоклатима. Всичко друго е наивна заблуда. Политиката няма да се промени с призиви за морал. Дори не само и с граждански натиск. Или както би казал Карл Маркс – как ще разграждаш надстройката, като базата е все в едни и същи ръце. Някой трябва да плати за тази промяна. И то със сравнително неопетнени капитали, каквото и да значи това.
Да си представим, че паричният поток у нас като с магическа пръчка се преобрази и стане напълно справедлив и кристално чист. Събуждаме се една сутрин и – о, чудо! Обществените поръчки вече се раздават на най-достойните. В държавната администрация се издигат най-компетентните и неподкупните и те разпределят публичните средства по напълно законен и прозрачен начин. Еврофондовете отиват при тези, при които е разписано в европейските директиви. Никой не крие данъци и не краде ДДС. Не се отчислява „данък корупция“. Частният бизнес се конкурира на полето на идеите и качеството, а не в зоната на мръсните номера и близостта с властта.
Ако това стане за една нощ, България ще се почувства като хероинов наркоман, който рязко е престанал да си взема дозите. Ще изпадне в абстиненция. И организмът й ще претърпи същите травми и стрес, през каквито минава тялото на рязко спрелия дрогата зависим. Ще настъпят масови фалити, и то на големи играчи.
На много хора им се струва, че ако политиците като по чудо станат честни и некорумпирани, всичко ще тръгне по мед и масло. За съжаление не е така. Лошата власт има способността да създава среда, близка до тоталитарната, която западните теоритици наричат crony capitalism – шуробаджанашки капитализъм. Там успехът не зависи толкова от способностите ти, а по-скоро от познанствата и подкупите. Тези отношения се просмукват и до най-долните етажи, в личните и професионалните отношения, в самата представа за успех, в тъканта на обществото. Този, който забогатява „по втория начин“, не участва в реален пазар – нито на труда, нито на стоките и услугите си. Каквито и некадърници да работят за сивия и черния бизнес и каквито и боклуци да произвежда, подкупената от него власт ще му лъска пътя като играч на кърлинг. Той ще просперира и ще си купува политици, които да продължат да му осигуряват нечестно успехи. И за да го конкурира, на честния бизнес ще му се налага да полага много повече усилия.
Според различни изследователи „данък корупция“ у нас се движи между 20 и 40% от брутния вътрешен продукт. Бедата не е само в това, че с тези милиарди левове, които всяка година изтичат в нечии незнайни джобове, се ощетяват публичните фондове. А че се създават порочни псевдопазарни отношения, които гарантират бедна държава, смачкват таланта и увековечават посредствеността. А и парите от „данък корупция“ биха могли да се похарчат за по-добра инфраструктура, по-качествено образование, работеща здравна система, наука, пенсии. Няма защо да се заблуждаваме, не само у нас е така, само че у нас е непоносимо много. И което е най-странното – бизнесът не протестира. Досега. За първи път тези протести са подкрепени от огромна част от предприемачите. Въпросът е дали не застават зад тях само защото се надяват „нашите“ да сменят „вашите“. Тогава промяната няма да има никакъв смисъл.
Цял мандат след управлението на ГЕРБ като мантия се влачеше слухът, че властта изнудва бизнеса чрез полицейски акции и че който не слуша, се разделя с от 50 до 100% от собствеността си. Само че това си остана слух. Също като мълвата, преследвала и всички други правителства досега. И нито един предприемач не застана с името си и не каза: „Да, аз пострадах от това.“
Общественото мнение е склонно да оправдава мълчанието на частния сектор със страха от репресии. Обаче се получава малко като в Древната Римска империя. Не е ли странно, че едно патрицианско семейство от около десетина души е могло така да мачка и да унижава няколкостотин роби в имението си? Та те имат чисто физическо и числено надмощие над потисниците си! Работата е там, че по онова време, ако един роб въстане или поне малко се опълчи, се избиват всички говорещи оръдия на труда в цялото имение и се купуват чисто нови. Страхът от този изход ги е карал сами да се контролират и да не позволяват на по-будните да искат свобода. Докато един ден просто не помитат цялата империя.
Та и с нашия бизнес е така – ако се опълчи, се „назначава“ съвсем нов, който да е готов да корумпира. Със сигурност у нас има много способни предприемачи, които, оставени в свободна пазарна среда, ще постигат успехи, ще забогатяват, ще задават дневния ред в рамките на приемлива етика. Някои от тях успяват да се държат над водата и сега с неистови усилия и спорадични прекрачвания на закона и собствения си морал. Сравнително честно натрупаното състояние (сравнително, защото за пълна чистота на забогатяването би било нелепо да се говори), ще започне лека-полека да променя средата, да издигат лидери, които с политическата си дейност да разградят тази пуста олигархия, срещу която хората на улицата са въстанали. Процесът ще е бавен, труден и мъчителен и ще разчита на върховенството на закона, което засега също се мержелее по-скоро в царството на химерите, отколкото в реалността.
Американската мечта не е къща, две коли и добър пенсионен план, както на изгладнелия и несигурен в бъдещето си българин му се струва. Тя е чист коридор пред успеха. Гаранцията, че ако си способен, ако имаш идеи, ако учиш и се трудиш упорито, ако си талантлив, все някой ден ще успееш. У нас такава сигурност няма. В американското общество също да има корупция в размери, които тук дори не можем да си представим. Цялата национална сигурност и военнопромишления комплекс са разпродадени на приятели на властта. Но гаранцията че усилието се възнаграждава, остава непокътната. Затова там никой не мрази примерно милиардери като Уорън Бъфет или Лий Якока, хора, които като че ли правят бизнес за удоволствие и като на шега, а не за да властват. Хенри Форд и Стийв Джобс са национални икони, защото единият е дал на хората достъпния автомобил, а другият – достъпния компютър. И съвсем логично са станали приказно богати след това. Дори склонният към картелни игри и корумпиране на властта по български Андрю Карнеги е успял да се откупи в националната памет, като е дарил огромната част от богатството си за филантропия.
В България мразят богатите, защото голяма част от тях не са забогатели така, че да заслужат възхищение. И използват парите си не за филантропия и инвестиции в развитие на обществото, а за корумпиране на властта, която да им осигури още богатство. И докато коридорът пред успеха е толкова запушен, е нереално да очакваме промяна на политическата система. Затова задължение на бизнеса е да въстане срещу олигархията, каквато и политическа цена да плати за този си бунт. В краткосрочен план това ще донесе неудобства на предприемачите, но в дългосрочен би било добре за държавата като цяло, а в частност и за тях. Политическата корупция е скъпа и нерентабилна инвестиция и те вече го осъзнават. Хората на улицата вече дадоха сигнала, че повече не могат да търпят, но не са в състояние да свършат основната работа. Преходът ще приключи, когато коридорът пред успеха се отпуши и „българската мечта“ победи. (в. “Преса”)
Елена Кодинова е член на Сдружение "Журналисти за прозрачно управление"




Be the first to comment