Не съм специален човек, за да попадна в подобна ситуация. Винаги съм мислел, че трябва да си малко необикновен, различен, за да се окажеш в подобна ситуация. Представяте ли какво ми се случи. Не само на мене, но и на този на съседната седалка. Но той е точно такъв – специален. Комарджия. Нали знаете какви са тези хора, болни. Не е важно какво работят, от къде им идват парите. Не правят друго освен да търсят място, където се събират такива като него. Защото Конфуции, както му е прякора на този на седалката за мене, не е обикновен комарджия. А страстен играч. Сигурно ще попитате – какво играе? Всичко, е отговорът, само да се губи или печели. Но сега става дума за друго. За пореден път изпълнявах ролята на шофьор. Конфуции наема кола и ми казва накъде да карам, той няма шофьорска книжка. Този път посоката беше морето. Не попитах какво море. После разбрах, че отиваме към Варна. Отивах където поиска. Бях останал без стотинка. Работих три месеца и все чаках да ми плати шефа, накрая разбрах, че влизам повече вътре. Конфуций вдигна ръка и каза: към морето. Кое море? Няма значение, каза той. Ама как да няма, бе Конфуции. Едно е Бургас, друго е Варна. И по-долече е, и климатът е различен. Това се оказа най-важно: климатът. По-точно – дъждът.
Спрях форда пред река. Ще кажете, какво толкова. Ама реката пресичаше шосето, по което трябваше да минем. Признавам, че първоначално не изпитах страх. Струваше ми се, че калната река, колкото и буйна да беше, ще престане. И ще продължим. Тогава този човек, сещате се, дето седеше на мястото до мене, предложи: Нека се обзаложим, че реката няма да спре. Какво ще се обзалагаме. Не съм комарджия, а шофьор. И смятах, че с това преключихме разговора. Но моят човек е голям комарджия, и не ме остави на мира. Подължи да насоява за облог – кога ще пресекне калната река. Скоро ще престане. Не беше възможно още дълго да тече с такава сила. Макар да бучеше, да прииждаше. Добре, казах, щом ти казваш, че няма да престане, аз твърдя обратното.
Тогава видях, че втора вълна, ако приеме, че първата беше позагубила силата си, донесе не една, не две, а поне десетина коли. Една до друга, една върху друга, една през друга. Всички препречиха шосето. Конфуции предложи да се обзаложим коя от колите първа ще продължи по стръмнината. Става страшно, отбелязах. Я да се въръщаме. Не, тук оставаме. И да се обзаложим. Според мене мерцедесът първи ще тръгне надолу. Добре, аз залагам на беемвето, отговорих бързо, а душата ми се сви. Беше от ясно по-ясно, че това не беше обикновена река, нито обикновена кал. Щом носеше надолу автомобилите като детски играчки. Никога преди не съм виждал нахвърляни една върху друга коли. Водата покриваше гумите и нивото й се повишаваше. И към нас потече, макар не с голяма сила. След като загубих пърия бас, но без да му придавам някакво значение, вече видях, че печеля втория. Хайде, връщай се, спечелих. Върви ти като на начинаеш, отбеляза Кофуции. И отвори неговата врата. Къде си тръгнал? – попитах го. И дори протегнах ръка да го върна обратно. Усещах, че тук положението става напечено. Имам усет. Но не бях сигурен, че ме чува. Казах ви какъв човек е. Отвън Конфуций за секунди беше станал вир вода, върна се, показа се,предложи: нека заложим в коя от колете на шосето има човек. Няма никакви хора,Конфуции. Качвай се обратно! Ще загазим след няколко минути.
Небето щеше да се сгромоляса над нас. Природата си отмъщаваше, че сме толкова грешни. Само кражби, далавери, лъжи… Не съм грешен, а съм какъвто винаги съм бил, прекъсна ме той. Казвай, залагаш ли? В коя кола има човек? За мене в червената, от другата страна на реката. Там не може да няма никой. Така ми се струва. Конфуции, връщай се, моля ти се! Не виждаш ли, че калта приижда. Скоро и червената кола ще тръгне надолу. Но аз съм сигурен, че в червената има някой. Нещо от вътре ми го казва. Въобразяваш си, моля ти се, върни се. Залагаш или не. Добре, залагам, че никой няма в тази кола. Е, това означава,, че трябва да проверя. Иначе какво ще е това залагане. Нали при всеки залог има спечелил и загубил. Само тогава играта е интересна. А до сега с тебе само залагаме. Не се знае какво ти спечели, какво аз загубих. Затова трябва да се отнеса по-серизоно. Ама, Конфуции, нека се връщаме. Голямо бедствие!… – изрече Конфуции. Какво ти пука, нали си комарджия. Гледай си комара. Нито политиците, нито тези от парламента и общините, а и другите управници, не ги интересува какво става с колите на хора. А ти ще ходиш да проверяваш в червената кола. Тя, казвам ти, всеки момент ще тръгне надолу. Не виждаш ли, че калната река става все по-мощна. Ако останем още известно време тук, и нас ще повлече. Затова ще се басираме по-късно. Нека сега видя кой от двама ни печели. Има ли някой в червената кола, или е празна като по-близките, в които се вижда, че няма никой. Беше огромна лудост да тръгне през калната река. Кой знае какво носеше надолу. Сигурно дървете и камъни също. Конфуции крачка по крачка достигна до червената кола. И след секунда в ръцете му видях дете.
Не можех да повяравам. Дъждът продължаваше да вали, а Конфуции с детенцето в ръцете, крачка по крачка се връщаше. Излязох от форда, напсувах го. И веднага си върнах думите обратно. Не изпусках от поглед ръцете му с детето в тях. Молех се на Бог дано не се откъсне надолу. С всяка изминала минута силата на калния поток се увеличаваше. Накрая Конфиции с детенцето в ръце стигна по-спокойно място. И аз нагазих във водата, взех момиченцето и се върнах на по-сигурно до форда. Момиченцето трепереше с цялотото си телце, не продумваше, понякога стискаше очи. И на мене ми се прииска да замижа. Но момичето ги отвори, и аз ги отворих. Как се казваш, малката? – попитах. И почти веднага се нарекох идиот, кретен и каквото се сетите. Стой тук и не помръдвай, казах, изчаках да ми кимне. И се изправих, за да видя, че Конфуции, комарджията, отново пресичаше калната река. Къде си тръгнал? – изкрещях му. – Не виждаш ли, че ще заминеш при колете долу. На какво се басираме, че в някоя от другите коли също има жив човек, изкрещя той. Каква е печалбата от предишното залагане? Опитах се да му вляза в приказката. Чувствах се безпомощен. Хем нямах смелост да тръгна след него, хем исках по някакъв начин да помогна да приятелят си, комарджията. Вече ми беше ясно, че той не играе с мене. Залагаше и печелеше или губеше в игра със самия себе си. Не бях достоен играч за него. Признавам си.

Be the first to comment