Осъдените болници

Едва ли ще направя впечатление на когото и да било, ако разкажа как вчера трима цигани, роми или както там им казват, нападнаха дребничката сестра Иванова. Тя им казала, че състоянието на пациентката се подобрява, но те настояли да влязат при нея. Изблъскали я и влезли при своята роднина. Преди това тя, роднината де, била бита, отвлечена, продадена, препродадена, отново бита. И накрая се оказа в нашето отделение. Като я видели цялата опасана в пластмасови тръби, системи за вливане, а и била с абокади на двете ръце, циганите роми не чакали. Нападнали протестиращата сестра Иванова. Тя се опитвала да им обясни, че сега всяко вълнение на пострадалата можело да се окаже фатално. И да попречи на бързото й възстановяване. Момичето давало първоначални индикации за подобряване. Но процесът щял да бъде продължителен. Това искала да им обясни. Не й дали възможност. Ритали я, удряли я по главата, крещели, ама на техния циганско-ромски език, така че сестра Иванова, след като получила множество удари, изпаднала в шок. Нито можеше да говори, за да ми обясни какво точно беше станало, след като се появих, нито се съгласяваше да тръгне с мен. Така че част от информацията за случилото се получих значително по-късно. Исках да я заведа в стаята на дежурните. И там да направя каквото беше възможно да дойде на себе си. През цялото време тя стоеше с наведена глава и разперени лакти, като препарирана, и не ме поглеждаше. Не бях сигурен дали разбира какво говоря.
Мигаше, очите й бяха ококорени, и при всяко мое трепване се свиваше с гримаса. Какво ли не направих да я успокоя. Докато накрая дойде на себе си. И тръгна с мене. Продължих да я успокоявам. Правех опити да започнем нещо като разговор. Но тя отвръщаше едносрично, както се казва. По-често кимаше с глава, съгласна с всичко. Или не разбираше какво говоря. В известен смисъл беше дошла на себе си, можеше да се движи, но реално продължаваше да е в шок. Мамка им, казах, какво са направили с теб. Не са ти дали възможност да им кажеш какво си направила за тяхната близка. И че всъщност ти си един от хората, спасили я. Говорех й, исках да се почувства по-уверена, и да не трепери и да реагира с цялото лице при всяко мое движение. Вече бях сигурен, че няма толкова лесно да влезе отново във форма. Тоест да си върши нормално работата. А в болницата, на всички беше известно, имаше недостиг на медицински персонал.
Не достигат както сестри, така и лекари. Всички заминават в чужбина. Там и заплащането е по-сериозно, имат възможност за квалифицирана работа, и няма никакъв шанс да попадат в ръцете на банда цигански роми. Говорех повече на себе си, отколкото на сестра Иванова. Влязохме в стаята и поисках тя да си легне. Нека дори да поспи, ако може. Но тя отказа, сви се на строшения фотьойл в ъгъла на стаята, до стъкления шкаф, и покри лице с малките си юмручета. Гледах я, и ми стана още повече жал. Какво бяха направили с горката жена. Цял живот се грижи за хората, и е една от най-добре подготвените сестри, а да се окаже в такова положение. Вече бях сигурен, че е безсмислено да продължа с успокоенията и анализите на положението на сестрите и лекарите, постоянно нападани и бити от роднини на болни цигани. Ама и не само от тях. Лично аз повече сблъсъци съм имал с пияни българи, както се казва. Хем пияни, хем имат нужда да им помогнеш, защото всеки момент ще се строполят, например, или заради рана на главата, или заради сериозен побой, но тръгват срещу теб и искат да те ударят. Не съм майстор по бойни изкуства. Имаме един лекар, който е майстор. И вероятно не изпитва страховете, които аз и останалите колеги изпитваме. Но трябва ли след шест години учене и две специализации да стана и майстор по бойни изкуства.
Седях в отсрещния фотьойл и едва държах очите си отворени. Едно че имахме доста работа през тази нощ, но и случилото се със сестра Иванова, направо ме довърши. Дано не ни извикат веднага. Но едва ли дълго щяха да ни оставят на спокойствие. Районът е проблемен, много бедни, много цигани, и всякакви други хора, на които им е писнало от тежкия живот. А когато живееш трудно, в постоянна нужда, значително по-лесно нападаш сестри като дребничката сестра Иванова. И мен можеха да нападнат. Вече ми беше време. Отдавна не бях имал подобен случай. Не и през този месец. През предишния, както вече споменах, имах три дори по-тежки. Наложи се да бягам, да слаломирам между столове и носилки, докато накрая се заключих в същата тази стая. И добре, че не послушахме колегата, който настояваше да сложим стъкло, за да виждаме кой ни търси. Поставихме масивна подсилена с метал врата по мое предложение. Тогава точно тази врата ме спаси от бой и повече унижения.
Но сега вече съвсем друго виждах. Болницата беше затворена. И как нямаше да я затворим, след като бяха я обградили пълчища мургави и не дотам мургави типове. Някои от тях пияни, но всички гневни и озлобени от живота. На първата линия крещяха и се заканваха мъже, на втората линия бяха жените, и те мургави и не чак толкова мургави, но също озлобени и с жестоки изражения на лицата. В ръцете на някои забелязах, че има големи цепеници. Други хвърляха камъни и чупеха стъклата на прозорците. В болницата беше се затворил целият медицински персонал. Не само тези, които още работеха и обслужваха градчето и околните села, а и другите, отдавна заминали за чужбина. Всички бяхме се разпределили по етажите и правехме опити да се запазим от камъните. Опитвахме се да организираме защитата си. Главният лекар издаваше военни команди. Никой не го слушаше. Лекарите и сестрите действаха по свое усмотрение. На моменти успявахме да отблъснем напора на разгневената тълпа, жадуваща кръв и смърт. После ни атакуваха отново. Тогава установих, че все по-незначително става разстояние между нападателите и мен. Можех да докосна първия. Нямах никакво желание. Тогава високо над себе си видях огромна цепеници. Щеше да се стовари върху нещастната ми глава. Опитах се да предупредя нападателя. Правиш огромна грешка. Кой ще те лекува, ако ме убиеш. И се събудих. Бях заспал, сигурно за секунда-две. Звънеше се. Викаха сестра Иванова. Щях да я заместя. Не бях сигурен дали беше дошла напълно на себе си. Докато вървях по коридора постоянно се ослушвах. Все ми се струваше, че тълпата навън, от мургави и не чак толкова мургави гневни типове, всеки момент ще разбие барикадираната врата на болницата. И ще се спусне по коридорите.