Делото в Пазарджик с обвинения за радикален ислям постави пред българското общество определени въпроси. Наистина е впечатляващо, че общественото мнение класира делото като събитие номер едно за годината. Това подсказва, че то е без прецедент и че явлението е ново в историята ни. То е много сериозно предизвикателство пред българската държава и тя трябва да се подготви за второ, трето или четвърто подобно предизвикателство. Т. е., да бъде готова от чисто законодателна гледна точка да има необходимите регулации, за да може подобен тип предизвикателства за в бъдеще да бъдат преодолявани по-лесно.
През годините видяхме, че имаше симптоми за подобен вид предизвикателства, нека ги наречем инциденти. Такива инциденти се случиха в Западните Родопи, в с. Рибново, например. В навечерието на различни избори избухваха подобен тип скандали, в които имаше обвинение за радикален ислям. Това подсказва, че обществото ни е изправено пред нова ситуация, непозната до този момент. И че по принцип етническата, конфесионалната карта, много силно се размахва, особено в екстрени ситуации, каквито са изборите. И налива вода в мелницата на партии като „Атака“. Тезата, презумпцията, у нас винаги е била, че ние сме изключително толерантна държава и общество.
Нашата толерантност е териториална
А истината е, че нашата толерантност е териториална. Не случайно България има смесено население, има райони, в които малцинството е всъщност мнозинство. Това означава, че ние живеем добре тогава, когато имаме ясно очертани граници помежду си. Когато обаче тези граници се нарушат, каквато ситуация имахме в Рибново и други места, тогава се възстановяваха и обвиненията за радикален ислям. Т.е., когато политик нарушаваше тази червена линия, веднага естествено се възпламеняваха тези страсти. Всичко това трябва да бъде преодоляно по европейски, чрез съответната законова регулация, така, както това е направено във Великобритания. Това, според мен, е държавата, която показа при подобен тип ситуации какво и как трябва да се прави. Естествено, не генерализирам опита на Великобритания, тъй като, първо, естеството на християнското мнозинство в тази страна е различно. Нравите, обичаите, традициите и респективно, законодателството в сферата на вероизповеданието – също. Различно е и естеството на мюсюлманското малцинство там. Имам предвид най-вече правният статут, произхода, социалните проблеми. Но след като се получават търкания и проблеми, в едно цивилизовано правово общество би трябвало да се намерят законови регулации, които да успокояват обществото и респективно, всеки един от от участниците в този процес да знае какво е мястото му в него. Това е същността на правото.
По времето на правителството на Гордън Браун министърката на вътрешните работи Джеки Стюарт започна един сондаж –
Дискусия с лидерите на местното мюсюлманско общество
Тази дискусия се смята, че е започнала дори още по времето на кабинета на Тони Блеър. Приемат се няколко нормативни актове, които определят какво означава екстремистки ислям за Великобритания. И наистина, много активно в обсъждането им участват местните лидери на ислямското малцинство. В държавата те нямат статут на признато вероизповедание. Това не са, както е в България, хора родени в страната, не са местни, а са емигранти. Те имат статут на неправителствена организация, субсидирана от националния бюджет.
Въпреки всичко, британското правителство много дълго дискутира с тях, като резултатът е няколко приети нормативни акта. А през 2008 г. се приема окончателният вариант на закон, който урежда материята „екстремистки ислям“. Нека не използваме думата радикален, тъй като, особено в нашето общество, този термин беше подложен на критики. Дори в арабските общества има термин-девиантен, нетърпим, краен ислям. Самата дума „радикален“ е чуждица и затова в арабския не се използва. Но няма как това явление, както и да е наречено, да не бъде третирано като обект за регулация.
Пет признака на екстремисткия вариант
В закона във Великобритания бяха заложени няколко признака за екстремистки ислям. На първо място, ако в страната се поиска налагането на Шериата. На второ, желанието за институционализиране на халифата, т.е.средновековната арабо-мюсюлманска държава. Трето, това е нетърпимостта към хомосексуалистите. Четвърто, критика към участието на Великобритания с военен контингент в конфликтни точки в ислямския свят. Ставаше въпрос за Ирак и Афганистан, за мисиите, които британските военни са осъществявали в тази много гореща част на света. Това са няколко от основните белези, които бяха обозначени като характеристика за прояви на радикален ислям. И респективно, местната мюсюлманска общност трябваше силно да се съобразява с подобен тип действия. И ако тези действия се превърнат в простъпки, автоматично се носи отговорност. И съответно – наказание.
Един от местните представители на британската мюсюлманска общност при участие в международна конференция в Истанбул осъжда участието на британския контингент в Афганистан. Той се е изразил дори по-общо, осъдил е присъствието на НАТО там. Но автоматично от страна на правителството го предупреждават или да си подаде оставката като председател на неправителствената организация, която представлява мюсюлманите, или на организацията ще й бъдат спрени субсидиите и тя ще бъде заличена от съдебните регистри. Резултатът е, че лидерите на организацията са много внимателни в изказванията си пред риска да загубят държавната издръжка. И призиви за налагане на Шериата, за халифат просто изчезват от публичното пространство. Това само по себе си показва ефективността на закона.
Съответното законодателство, което определя белезите на радикалния ислям, е свързан с
Моделът на интеграция
в съответната държава. Общото между тях в западноевропейските страни е, че те всичките са екзогенни, те са емигранти. Но процесът на интеграцията им много зависи от естеството на местната християнска деноминация – дали са католици, протестанти или смесени. Във Великобритания са англикани, протестанти. Те поставят на една плоскост почти всички вероизповедания. За тях е едно и също дали си англикан, евреин, индус или мюсюлманин. Нещо, което във Франция няма как да се случи, където католическата църква е държавата. Това е държавна религия. Затова в Париж приеха „закон за фереджето“, а в Лондон не си и помислят за подобно нещо, то няма как да стане. Т. е., много са важни традициите, нравите, обичаите на самото местно християнско вероизповедание.
Ние, например, сме източноправославни и имаме друга трактовка на понятието религия. Имаме закон за вероизповеданията от 2002-а година, който определя статута на източноправославието като официална религия. Няма държава с простестантско вероизповедание, която да определя такъв статут. Докато в католическите страни, католицизмът има статут на държавна религия – т.е., има друга степен на отношение между държавата и религията. Респективно – между държавата и институцията, която представлява тази религия. Поради тези причини има различни подходи към мюсюлманите. Много е важно и какви са самите мюсюлмани. В Източна Европа те са индугенни, още от времето на Османската империя и всички те са признати като вероизповедания. В България, Румъния, Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватска има главен мюфтия, в Гърция са двама. Докато в Западна Европа мюсюлманите са пришълци. Тепърва те се борят за своите права.
Подсъдимите: Ние сме си вкъщи
Тук ще цитирам един от подсъдимите по делото в Пазарджик: Нас не могат да ни изгонят, ние сме си вкъщи, ние не сме емигранти. Т.е., те са тези, които носят решението. Това е голямата разлика и затова у нас ситуацията е чувствително по-сложна, тъй като както българите-християни, така и българите-мюсюлмани са част от българската нация. Те не са пришълци. И затова тук трябва да се намери една разумна и много компромисна точка, която да бъде институционализирана. И да регулира толерантността между тези две части на българското общество.
В този смисъл, ние можем само да наблюдаваме законодателството в това отношение на страните от Западна Европа. Можем, например, да вземем тези елементи, които характеризират екстремисткия ислям във Великобритания. Могат да бъдат взети част от моделите, по които тамошните политически мъже си представят какво е екстремистки ислям. Но в никакъв случай това не може да се налага автоматично в България. Посочихме причините, както в разликите между протестанството, католицизма и православието, така и в това, че там мюсюлманите са „привнесени“, външни за западните общества. И затова ние трябва да намерим нашето автентично положение и законодателство. Макар много да се съмнявам, че подобни норми биха могли да бъдат превърнати в закон. По-скоро у нас би било логично да бъде приет подзаконов нормативен акт, което да бъде производно на приложението на Дирекцията по вероизповеданието. В статут на закон тази норма би афектирала и двете страни.
ДПС отстоява традиционното мюсюлманско вероизповедание
Нека си припомним големите трудности, с които беше приет законът за вероизповеданията през 2002 г., с автор Борислав Цеков. Беше трудно да се приеме законопроектът не само от страна на ДПС и мюсюлманската общност, но включително и от онази част от българското общество, която се представлява от евангелистите. С този закон именно се признава източното православие като официална религия в България. Бих искал да застана зад собствената си теза, че ортодоксалният, т.е. традиционният, битовият ислям е този, който реално е отстояван от ДПС и Главното мюфтийство. Деветдесет и девет процента от мюсюлманите в България изповядват точно този ислям. Това са мирни, трудолюбиви хора, които са част от нас, от българската нация. Те придават един колорит, така е било, така и ще бъде. В същото време, да се твърди, че няма никакви нечисти елементи сред изповядващите исляма в България, би било некоректно. По цяла Европа ги има. А и в християнската общност, да не би да няма секти, да не би да няма християнски фундаментализъм? Има нетрадиционни елементи и в християнската религия.
У нас ислямът не е радикален
Слава Богу, в България ислямът не е радикален. Трябва да се прави разлика и между фундаментализъм и радикален фундаментализъм, но фундаментализмът като цяло е едно движение за връщане към корените на религията, в което няма нищо лошо. Но радикалният религиозен фундаментализъм е една идеология, която призовава за институционализирането на теократична държава при създаването на която не е изключено и насилие. У нас нямаме елемент на насилие. Да, те призовават за връщането към първоизточниците, но тук е големият спор между експертите. Дали връщането към първоосновите трябва да се случи на всяка цена, дали позволява изолирането и капсулирането на тези хора, т.е. игнорирането на държавните институции и законите. Защото, ако е така, това означава да се пренесем в Средновековието. В тази голяма дискусия безспорно такива призиви и действия не би трябвало да бъдат поощрявани. Нека изповядват религиозните си ценности, никой не е против това, но другото не е нормално. Защото
капсулирането ги превръща в опасни за обществото
Затова на първо място излиза функцията на държавните, на социалните и на просветните институции. За да не се стига до самоизолиране и капсулиране, трябва да има определени социални критерии за всички – определено ниво на образование, социални контакти, социална инфраструктура. Обратното създава хранителна среда за радикалния ислям. Такива рискови групи от мюсюлманите у нас трябва да бъдат част от своята общност, но да бъдат част и от българското общество с всичките му социални, етнически, религиозни защитни мрежи. Трябва да ходят на училище, в университетите, да се ползват със социалните услуги, както всеки съвременен български гражданин. Защото хранителната среда за екстремисткия ислям е именно капсулирането, изолацията, самозатварянето на тази общност и недопускането на външно влияние дори от собствената си среда.
Изолирането от българското общество отваря врата за външните влияния, тогава се появяват емисарите, тогава има вакуум, който се запълва от фактори и личности, чужди на съвременното ни правово и европейско общество. Това са носители на изолационизъм, на обструкционизъм и на небългарско, неевропейско, на неправово и несъвременно влияние. Това е хранителната среда за появата на екстремисткия ислям. И когато тази изолация продължи дълго време, тогава може да се достигне до качествени състояния, които не биха били от полза на българските национални интереси.
Проф. Владимир Чуков е арабист, политически анализатор, един от най-добрите ни познавачи по проблемите на Близкия Изток, експерт по политически ислям. Завършва висшето си образование в Дамаския университет. Доктор е на икономическите науки. Автор е на множество монографии, стотици научни публикации. Специализирал е във Франция, Великобритания, Унгария, Сърбия, Турция, Румъния, Йордания, Казахстан, Киргизстан.
Член е на Инициативния комитет на гражданското движение „Модерна България“.




Be the first to comment