Наталия Маева притежава магистърска степен по радиожурналистика от СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира международни отношения в същия университет. Започва
кариерата си като репортер и работи последователно в радио Витоша – VOA, Дарик радио и БНР. Продължава като ПР и маркетинг специалист в държавната администрация, банки и частни компании. Международната ѝ кариера я отвежда в Гърция, Полша и Швейцария, където заема позицията регионален мениджър. Наталия е основател и настоящ председател на Българско общество на пациентите с белодробна хипертония (2012). Избрана е за член на Европейската асоциация по пулмонална хипертония (PHAE) до 2026 г. От януари 2024 г. е завеждащ редактор „Новини, образование и култура“ в програма „Христо Ботев“ – БНР. Автор е на детската книга „Каспар – мечето със сините устни“ – вълнуваща и поучителна история, която разказва за другостта. Занимателната история е преведена на английски, немски, босненски, хърватски и китайски езици.
Хърватският пациент
Стените
счупи морето
Аз счупих душата си
без сълзи, без усмивка.
Стените
счупи морето,
аз счупих любовта си
без болка, без грижа…..
Колата се движеше елегантно по магистралата. Оставаха още стотина километра до Клагенфурт. Фране, въпреки болките в гърдите, имаше план. Трябваше да стигне на всяка цена, възможно най-бързо до Регенсбург. Усещаше, че е на предела на силите си, но въпреки това продължаваше да кара съсредоточено. Знаеше, че вече пети ден в тялото му живее коронавирус, от който се боеше до смърт.
В главата му се блъскаха спомени от времето, когато през 1993 г. беше в бежанския лагер в отегчително спокойния и подреден Клагенфурт. И тогава изведнъж му хрумна, че отново може да намери своето спасения тук. Просто трябваше да издържи. С надежда гледаше табелите по пътя.
Радиото работеше, съобщаваха за мерките, които Австрия предприема във връзка с пандемията. Фране слушаше внимателно, но мислеше дали този път ще има шанса да подреди поредния пъзел, който съдбата му беше изпратила.
Оставаха около 20 километра до града на спасението, когато Фране видя полицейски патрул. Отби от пътя и отиде при тях. Поздрави любезно и обясни, че има положителен тест за коронавирус. Единият от полиците любезно каза:
-Изглеждате много уморен. Опасно е да продължите пътя си.
Фране почти без да мисли рече:
-Ще извикате ли линейка? Но ви моля да се погрижите за колата!
След 10 минути Фране лежеше в линейката, която го караше към болницата, в която през 1993г. австрийските лекари спасиха живота му. Тогава той беше бежанец от войната в Босна и Херцеговина и имаше югославски паспорт. Сега беше един от многото гастарбайтери в Германия, но имаше два паспорта – хърватски и босненски.
След около 15 минути се озова в онази добре позната болница. Сега тя беше обновена и блестеше от чистота. Поеха го две медицински сестри, едната се оказа македонка. Стана му драго. Въпреки, че Югославия я нямаше от близо 30 години, беше попаднал на свои.
Сестрата попълваше данните му в системата, когато се появи лекарят. Казваше се доктор Швайгер.
.Значи сте хърватин? – попита докторът.
-Хърватин по баща, но сърбин по майка. Роден в несъществуваща вече държава – отговори Фране.
-Как така ? – учуди се младият лекар.
Въпреки болките в гърдите и силната кашлица Фране разказа набързо как Югославия се е разпаднала и войната е объркала живота му, как го е отдалечила от децата му, които го зачитат единствено като биологичен баща.
Доктор Швайгер следваше процедурата и трябваше да изясни с кого последно е бил в контакт Фране.
-Бяхме 10 дена в Далмация, обикаляхме различни места с моята приятелка Зденка, – отговори притеснено мъжът.
Докторът помоли Фране да се обади на Зденка по телефона и да я предупреди, че отново да си направи отново тест и да се изолира за няколко дни.
Зденка беше изплашена, но не можеше да прецени колко сериозна е ситуацията. Беше лятото на 2020 г., в началото на пандемията. Нямаше нито ваксини, нито точни правила как се лекуват болни от коронавирус.
Фране, прекара 7 дни в обща стая с още няколко пациенти. Нивата на кислород в кръвта му ту бяха нормални, ту падаха рязко. И дойде онази нощ, която преобърна живота му.
Не можеше да диша, задъхваше се все едно някой беше запушил носа му с щипки и беше напъхал тънка сламка в устата му, през която да диша. До дробовете му достигаше все по-оскъдно количество въздух. С последни сили натисна звънеца. Настана суматоха. Лекари и сестри тичаха около него.
***
Фране не знаеше сънува ли или всичко е реалност…. Но той виждаше синьото небе, покрито с ефирна коприна, и блестящото тюркоазено море.
Роден в град далече от морето, той мечтаеше да живее в малка каменна къща на някой от хилядите хърватски острови. Тази негова мечта го беше накарала да работи из цяла Европа. Обичаше по свой начин Италия, мразеше Австрия и Швеция, но се възхищаваше на немския ред.
Войната открадна от него най-ценното – семейството му. Така и не успяха да намерят разумен начин да се съберат и да заживеят заедно нито в Италия, нито в Германия.
През целия си съзнателен живот Фране се бореше за нещо съвсем обикновено. Да има жена, която да го дари с истинска любов. Пропиля доста години в търсенето на правилната и на края съдбата му изпрати Зденка. Тя не беше красавица, но пък му даваше онази всекидневна доза любов от която Фране се нуждаеше.
Всяко лято той се връщаше заедно със Зденка в Далмация, за да си подарят 10 дни пълно щастие някъде там в хърватския рай.
Фране обичаше да гледа морската и планинска панорама, виещите се шосета, хълмовете и долините, заливите и островите с причудливи форми, високите склонове на онези непристъпни графитени планини. Вълнуваше го тишината, защото в себе си носеше шумен и неспокоен свят.
През последните години бе придобил странен навик да наблюдава как Зденка спи, огряна от слънцето. Това му доставяше невероятно удоволствие, но и му даваше онази доза спокойствие, което той бе търсил през дългите години на емиграция. Знаеше отлично, че Зденка е последната жена в живота му, защото тя олицетворяваше всичко, което бе търсил толкова дълго. Никога не се осмели да й каже какво трябва да направи, ако той си тръгне първи от този свят.
***
Колесникът на самолета докосна пистата. Задрикрилките едва удържаха, сякаш бяха ластици, които трябва да оберат в рамките на минута-две скоростта на самолета.
Зденка с интерес разглеждаше мястото, където беше построено летището. Вековна гора го криеше от любопитни погледи, все пак днешното международното летище в Тузла някога е било най-голямото военно летище в бивша Югославия. Там известно време е действала 350-таразузнавателна авиационна бригада. По време на войната в Босна НАТО използваше това летище за своя база.
Някогашната сграда на командването сега приемаше пътниците. Но сградата беше толкова малка, че пристигащите образуваха опашка, която излизаше навън и стигаше чак до началото на пистата.
Беше студена октомврийска вечер и повечето пътници потриваха ръце, за да ги стоплят.
Зденка беше накрая на опашката. Криеше ръцете си в джобовете на лимонено жълтото си палто и търпеливо чакаше да дойде и нейния ред за паспортния контрол. Когато стигна до гишето показа личната си карта, заедно със задължителния PCR тест, направен в Регенсбург. И много бързо разбра, че нещо не е наред.
-Къде е паспортът ти ? – попита граничният полицай.
-На два метра зад вас на лентата с куфарите – отговори тя.
-Хайде, покажи го – продължи, той настоятелно.
-Не мога, защото е в куфара ми – отвърна пътничката.
Тогава униформеният извика целия екип на гранична полиция, който беше на смяна. Личната карта на Зденка премина през ръцете на седем души, които не отриха нищо нередно.
-Значи си хърватка. Вие сте наши приятели. Добре, може и с лична карта, но нали имаш паспорт? А защо идваш в Босна? – въпросите идваха един след друг.
-Да, имам паспорт, но той е точно зад вас, на лентата с багажите. Виждате ли единственият тъмносин куфар? Ако ми го дадете ще ви покажа и паспорта си – промълви жената и наведе глава.
-Защо идваш в Босна? – въпросът прозвуча като обвинение.
-Идвам, за да погреба мъжа си. Защото трябва да изпълня неговата воля – отговори смело Зденка и погледна полицая право в очите.
Последва дълго мълчание, граничните полиции се спогледаха. Но продължиха да настояват за паспорта й. Зденка стискаше в юмрук лявата си ръка и се опитваше да бъде спокойна. Но сърцето й биеше учестено и не се сдържа. За секунди намери снимката от некролога на Фране и нервно хвърли телефона си върху гишето на граничния полиций:
-Ето, чети. Написано е на твоя език. Затова съм тук и мисля, че няма какво повече да обяснявам. Трябва да замълчите пред паметта на човека, който все още пътува в катафалка към тази толкова обичана и толкова мразена земя, донесла мъка на много хора.
Четиримата мъжаги млъкнаха. Вероятно си мислеха, че скрити зад униформите могат да раздават присъди и да гледат отвисоко. Гледаха дребната жена с насълзени очи и разбраха, че е готова на всичко, за да довърши мисията си.
-Хайде, добре дошла в Босна! – каза граничният полицай.
-Благодаря! – промълви жената, вдигна глава и им обърна гръб.
Взе куфара си и излезе от двуетажната сграда. Потърси с поглед Саня, която трябваше да я отведе до вечния дом на Фране.
Be the first to comment