Не знам колцина са изненаданите, че хора от правителството са се загрижили за съдбата на съществуващите и, главно, на унищожените дюни. Как е възможно, ще възкликне някой. На какво прилича, след като дюните се някъде под средата на безвъзвратно заличените материални и духовни ценности. Разбирате колко е трудно да изброя всички. Дори е невъзможно. Но лично аз се заинтересувах от дюните. Имам слабост към тях, както други хора имат слабост, да речем, към кокалените гребени. Или към дървените. Но в моя случай слабостта не е за да разчесвам косата си, или да се среша, а защото ми доставя удоволствие да ги съзерцавам. Това първо. После, вече като второ, обичах да се отпусна върху единия от склоновете й. Защото става дума за определена дюна в подножието, на която медитирах през лятото. И веднъж през есента, защото имах късмет да попадна край Несебър по това време. Като един от българските мигранти, който постоянно търси работа, или поне възможност да спечеля някой лев, за да поддържам докато мога семейството си.
Тогава, колкото и да бях разочарован от ситуацията, в която бях изпаднал, намирах време да се спася в подножието на дюната. Стана любимата ми дюна. И съвсем скоро само любимата. Обичах я с изчистено от страсти чувство. Дори не обръщах внимание, че става дума за чувства. Отпуснех ли тяло в подножието й, колкото и да е бил тежък денят, изпитвах невероятно спокойствие. Сливах се с далечни и дори извънземни пространства, места и енергии и черпех от тях. Защото от тези наоколо нищо не можех да черпя, те черпеха от мене, и толкова ме бях изчерпали, че ако не бяха минутите в основата на любимата дюна, не знам как щеше да завърши животът ми в онези времена. Докато наскоро разбрах, че дюната вече я няма.
Тогава в гърдите ми се надигна негодувание. В началото само заради моята дюна, по-късно и заради всички нейни братя и сестри, които също били унищожени – не само в Несебър, но и Созопол, а и къде ли не другаде. Някакви изверги скиторели по крайбрежието с багери и други дюнекопни машини и се нахвърляли върху тях. Разорали дюната, заравнили я. И от нея останал само жълт пясък. Не можех да се примиря. Трябваше да направя нещо, ама не като зелените активисти, които не влязоха в парламента заради любовта си към природата и сега пожълтяват ли пожълтяват, заговорят ли за дюни.
Затова купих билет за рейса и потеглих. Но като пристигнах в морето от мъка, бедност и незаслужени страдания, в което понякога ми се струва , че се клатушкам като плоскодънна лодка, се появи и островче радост. Дюната, която бяха разрушили, само приличаше на моята, в подножието на която изживях хармония не само със Света, който непосредствено ме заобикаляше, но и с Другия, от който виждах звездите, облаците и, когато имам възможност да погледам през градския телескоп, планетите. Моят дюна още съществуваше. Беше на мястото си. Вдигнах ръце към небето. Исках да благодаря на Господ, но веднага се сетих, че не Бог, а лично премиерът се занимава с тази работа. И затова му благодарих мълчаливо.
После наблизо намерих парче вестник, от което разбрах, че ще уволнят човекът, който беше обявил, че дюните не са дюни. И се възхитих – както от неговото невероятно безочие, така и от застигналата го премиерска светкавица. Но, казах си, щом Той е започнал да търси сметка на такива хора, защо не продължи. И да уволнява, да уволнява!… Всички подобни типове, които могат да кажат и по-жестоки неща. Например, че планините не са планини. Или, че реките не са реки. Както и потоците, изворите, върховете и така нататък. Докато стигнат и до такъв като мен, и като другите ми подобни, и кажат, че не само дюните не са дюни, но и че Аз не съм Аз. Нито другите, които като мене са обикновени хора, не са обикновени хора. И машините, унищожаващи дюни и човешки същества, започват да ни газят и заравняват.
Ликувах заради премиерската справедливост в действие, но и бях озадачен. Защото разбрах от същото парче вестник, че скоро официално щяло да се разбере какво точно е дюната. Съответно няма мен да ме попитат. Не само защото мнението ми вече стана ясно. Ама и кой ли обръща внимание на такива като мен. Но ако трябва да го каже друг, какво ли ще отговори. След като изминат няколко седмици от последната пресконференция на Министерския и Всички Други Съвети и актуалните теми вече са съвсем други. Освен това, въобще не са се сетили да уволнят всички онези, които трябва да бъдат уволнени. Неслучайно говоря за отдалечаването във времето. Искам да обясня, че е доста възможно накрая да зададат въпроса на същия този, когато по-рано са уволнили и по-късно отново са назначили. Знаете как стават у нас тези работи. За да не стои без работа. Защото със сигурност, щом е бил шеф, няма как да не е „наш човек“. А и като запознат с материята: вече дюновед. Ще го попитат: Какво е дюна? Помислете какъв ще е неговият отговор. След като веднъж е казал, че дюните не са дюни. Тогава и моята случайно оцеляла дюна ще се превърне в обикновен пясък.



Be the first to comment