Странно мълчание и озадачаващо сякаш единомислие е обхванало всички след публикуването на онези снимки от профсъюзния дом в Одеса. Почернели, подути и сковани мъртви тела, стопени гумени подметки, от които сякаш се е оттичала лава, кабел от телефон, който се е превърнал в клуп, захвърлена секира и лица, превърнали се във въглен, които не можеш да различиш едно от друго… Прилича на жертвопринушение, на варварски ритуал… Кои са тези хора? Имат ли те имена, а близки? Даде ли си някой от всички онези, които пускаха снимките в мрежата сметка, че тези хора имат достойнство, което трябва да бъде опазено след смъртта, че те имат близки, чиито чувства трябва да бъдат съхранени, че има хора от невинната и безгласна публика, които не биха понесли подобна гледка…
Естествено, предполага се, че по-голяма част от публиката в социалните мрежи се досеща, че пускането на зловещите кадри преследва политически, а по-късно ще служи и за чисто пропагадни цели. Онези трупове, пръснати като парцалени кукли по стълбища, коридори и зали, увиснали върху изпочупени прозорци, трябва да покажат, че в Украйна войната е истинска. Какво по-„добро“ и нагледно доказателство за онези от запада, които все още се заблуждават, че Десният сектор са прекрасни вестители на демокрацията и доброто, а нарочените за сепаратисти са олицетворение на злото, платени провокатори, дигизирани като цивилни военни части, пратени от мрачните подземия на Кремъл, за да умрат невъоръжени и послужат като аргумент в предстоящата пропагандна война…
Но какво се оказа… Нито един от тези хора не е бил с руски паспорт, нито един от тези хора не е очаквал, че в сградата ще бъде нападната от въоръжени и маскирани, а после някой ще драсне клечката, нито един от тези хора не би повярвал, че снимката на трупа му ще се въргаля в социалните мрежи, подобно на кърваво знаме. Едва ли някой от хората, които загинаха е очаквал да умре…
Но едва след смъртта, когато жертвите вече са погребани, идва отговорността на живите към останалите живи. През последните години да се бориш с езика на омразата се превърна едва ли не в спорт. Ако някоя телевизия си позволи да говори рязко веднага се намират будни граждани и гражданки, които да сезират СЕМ. Ако някой селянин си позволи да не харесва бежанците, веднага бива нарочен и обвинен във фашизъм. Ако някой отхвърля модата на деня, например, че за да си добър, непременно трябва да си „красив“ и „умен“, модните на деня го отхвърлят. В същото това време обаче и въпреки че има етичен кодекс на медиите, че има неписани правила и норми, никой не възразява, когато репортерите буквално обсаждат близки на загинали, а и близки на убийци. Да се покаже болката, да се посочи раната, да се бръкне даже в нея, се смята за журналистическо попадение. Имаме „новина“! И няма никакво значение дали хората, които камерата нахално преследва, искат или не искат да бъдат показвани, са разстроени или стреснати, се съпротивляват или нямат сили да го направят… Честно казано, даже хиените нямат такова поведение като това на някои медии…
Отчаянието на безпомощния човек се показва толкова често по телевизионните канали, че публиката вече е упоена. Нейната реакция е приспана, прагът й на чувствителност така се е вдигнал, че трудно би се намерила трагедия, която да я разтърси. Хората са претръпнали, а това притъпява усещането за добро и зло, границите се размиват и съпротивлението се отдалечава. Публиката, както се и очаква, е станала също жертва. На ужаса, на пропагандата, на политическите манипулатори, които по-късно ще използват ситуацията – всеки в своя полза.
Нещо подобно се случи неотдавна и по-близо до нас, на родна земя. Млад мъж от Варна пламна пред кметството и още преди истината за случая да е разкрита докрай, бе последван от други хора – отчаяни, безработни, психически неустойчиви… Хората горяха, близките им страдаха, телевизиите бълваха репортажи един след друг, но поука, видно е, не последва. Личните трагедии бяха впрегнати в политически машинации, снимки на мъжа от Варна се публикуваха и препубликуваха, уж за да събудят нечия заспала съвест, но вместо това увеличаваха тревогата и нанасяха травми, защото провокираха и други да посегнат на живота си. А това иде да покаже, че привидно добрите намерения не винаги намират адекватно разбиране…
Да посочиш с пръст някого, да обявиш постъпката му за геройство и за саможертва, може да означава, че защитаваш някакви си ценности, гледна точка, принадлежност към отбора на добрите, но можеш да подтикнеш друг да се самоубие… Опиянението от насилието, маскираното като осъждане на същото такова, затваря очите на участници и публиката за последствията. Ненадейно именно хрисимите, привидно добричките и кротките, могат да отключат верижна реакция, след която да последва лавина от непредвидими и трагични последици.
А едно само самоубийство създава минимум още три жертви – близките на този човек, които неизменно ще почувстват вина, уязвимите, хванати като в капан зрители и слушатели, а и онези, които без вина ще бъдат нарочени за убийци, за лоши, за подстрекатели…, защото са се улисали, защото не са премислили, защото самите те вече са жертва…
Накрая точно както става в приказките някой добър в манипулациите мозък ще се възползва от трагедията, ще яхне вълната и ще обещае, че той и само той може да направи така, че повече самоубийства да няма. Той ще го направи с други думи, ще говори за сигурност, за защита на слабите, на уязвимите, на отхвърлените, на декласираните… Но спасението винаги ще минава през урните… Тогава обаче вече няма да има значение дали този, които се е самообявил за спасител е действително такъв… Защото зъбците на колелото вече са нагризали съпротивлението, оголили са го, свалили са всички защити и в името на това верижната реакция да бъде спряна и отново да се върнем в норма, хората избират сляпо, подчиняват се като в унес на онзи, който е съумял да се възползва… Той не е непременно популист, нито непременно лош, нито пък непременно има коварни намерения, но често именно такива хора, възползвалите се от трагедиите, експлоатиращите най-дълбокото, най-съкровеното… могат да бъдат опасни…
Социалните мрежи са поредният канал, по който манипулацията вирее. Не само създава кръгове, които се противопоставят едни на други, а действат като мощна упойка. Върху почвата на конформизма се раждат армии, които в своето заслепение, бяс или „справедливо възмущение“ могат да убиват…
След бомбения атентат по време на маратона в Бостън психолозите установили, че хората, които не са присъствали на мястото на атентата, а са се информирали за него само от медиите, показват с пъти по-остри реакции на стрес, отколкото такива са били регистрирани при преките свидетели на събитието. А хора, подложени на такива емоции, не могат да взимат правилни решения, те са ирационални, объркани, склонни към внушения, инертни… И могат да бъдат управлявани чрез конспиративни теории и страх… Той пък от своя страна може да породи ново насилие като защитна реакция.
Изследването на американските психолози вероятно трябва да ни покаже, че освен отговорността на медиите, има и лична отговорност…, която социалните мрежи често размиват. А и не е доказано все още, че показването на насилие над хора или животни води непременно до катарзис… Не, не води. Насилието обезличава, уеднаквява… И често обслужва краткосрочни цели. Даже нещо повече, жертвата на насилие често е склонна да се превърне в насилник.
Кой има интерес от омаломощени от насилие хора?! Кой има нужда от инертна, загубила всяка ориентация, тълпа? Кой има интерес да подклажда разделението и да го усилва стотици пъти…
И тъй като отговорът се набива от самосебе си, трябва ли да платим толкова жестока цена… И докато сме готови да я плащаме смъртта, болката, насилието ще продължават да са просто новина.

Be the first to comment