Мъжки времена

Дядовата къща е като повечето на село – вкопана дълбоко в земята, с приземен етаж. Баба ми и дядо ми винаги са живеели там – на приземния етаж, а горният е за гости. Мазето – така му викаме и до днес на приземния етаж. Мазето се състои от две стаи – едната е голяма и служи за всичко – за кухня, за дневна, за спалня. Втората стая си е мазе – с подредените бъчви с вино, с грижливо приготвената зимнина, с бидоните с кисело зеле и туршия. Дневната е женско пространство – там баба ми точи баници, меси хляб, къпе ни с брат ми в коритото. Ние обикновено седим на леглото и си играем, а баба ми от време на време ни сгълчава, ако прекалим с врявата. Мазето е дядова територия. Като дете малко се боях да влизам там – слабото осветление придаваше на вещите тайнствен вид – все ми се струваше, че шумът на кипящото в бъчвите вино е свързан и с някакви други, необясними за мен неща. Дядо ми захапваше маркучето, духваше силно в него, после го засмукваше и виното потичаше в каната. Ритуалът ми изглеждаше сложен, достъпен единствено за мъжете. Когато дядо ми се заседяваше твърде дълго в мазето с някой приятел на сладки приказки, баба ми започваше да гълчи и му криеше маркучето. Но мъжете, незнайно как, винаги намираха начин пак да напълнят каната с вино. Дядо ми се смееше гърлено, а баба ми мърмореше в дневната: „Пустата пукница, пак се докопаха до нея…” 30 години по-късно, след като детството отдавана изгуби следите си в селския прахоляк, мазето си е все същото. Баба ми от години не крие маркучето, защото няма кой да напълни бъчвите с вино. Дядо ми сигурно обитава някоя небесна кръчма и ако Господ е справедлив, вероятно му е разрешил да бистри политиката с ангелите. Но бъчвите още са там, в мазето. Даже и въпросното маркуче. И аз със същата боязън пристъпвам в този мъжки свят, изгубил завинаги своя стопанин. Но запазил духа на дядовите мъжки времена. Времена, различни от етикираната галантност на днешния свят. Харесвам и двата. Но единият мъничко повече.