„Телефон все ни свързва, телефон ни дели…", помните ли, пееше Васил Найденов шлагер от 80-те на миналия век. Преди и да сме сънували GSM, Internet, Facebook, Skype и прочие високотехнологичен инструментариум, стопяващ пространствени и духовни дистанции между човешките индивиди. Но сред малобройните тогава български ползватели на телефонията се бе наложила вече конспиративна парола: „Абе, òстави – като се видим ще приказваме. Не е за телефон…" „Малко тъжна е тази наша обич, нали…", продължаваше своя рефрен Васко Кеца. Това, че антиутопията на Ерик Артър Блеър (избрани го познават като Джордж Оруел) за „Големия брат" (по-известен у нас като Big Brother) е не само порнографска телевизионна риалити дъвка за слабоумни воайори, но и битие за страховит процент сънародници, днес не стряска никого. А че държавата – чрез най-преданите си уши – слухти за съкровените ни мисли и в ефира, и по мрежата не спира обръгналия на тоталитаризъм, посттоталитаризъм, реставрация на тоталитаризма (маскирана като демокрация) нашенец да попържа същата тази държава сутрин и вечер. Че и на обед не му пречи. Слава Богу, поне за псувни по портрета от стената вече не вкарват на топло. Това, какви чудовищни размери е придобило подслушването, ни се набива на очи само когато оторизираната парламентарна подкомисия реши да отчете дейност. Сакън да не излезе, че бадева харчи народна парà. Всъщност от труда на тези подкомисари ползата е колкото от Цветаново СРС за захарен бос. Близка до точката на замръзване. Разликата на тазгодишния и ланшния им доклад е само в регистрирания брой задоволени от съда щения на службите за надаване на ухо. Който върви стремглаво нагоре. За разлика от оперативната полза и съдебна ефективност от мероприятията, които тичат в обратна посока. Отвратителното в историята със СРС е, че абсолютно
никой не е имунизиран от посегателства срещу личната свобода
да има мнение и необезпокоявано да го изразява. Посегателство – ако щете дори – срещу интимните мигове на общуване и споделяне на емоции. Всичко, което попада във водовъртежа на междучовешката комуникация с използване на съвременни технологии, всеки един момент може да стане достояние на чужди уши и очи. И всичко това заради амбициите на едно порочно управление да упражнява тотален контрол и при нужда натиск върху политически опоненти или икономически конкуренти на овластени или близки до властта. Дали заради самочувствието на недосегаеми, или поради вродена тромава съобразителност, държавните мъже не си взеха поука даже от скандала „Мишо Бирата", в който сами се накиснаха. Сигурно разсъждават: който гроб копае другиму, сам пада в него – но ние си носим стълба. И са прави – в друга държава след подобен гаф щяха да хвърчат глави, а тук… И агнето цяло. В същото време, докато СРС са превърнати в разменна монета за политически шантаж и бизнес спекулации, МВР и сродните му органи се плъзгат по най-малкото съпротивление в противодействието на престъпността. И забравят старата максима, че вълка и оперативния работник краката ги хранят. Че техническите средства няма да заменят ликвидираната агентурна мрежа. Че електроника джебчии не лови, хващат ги професионалисти. Че камерите за наблюдение по кръстовищата са неодушевен елемент от превенцията – същинската работа я вършат живи полицаи сред хората. Че няма СРС, което да спре контрабандата на цигари, докато униформени по пазарите извръщат глава. Че купуването на гласове по избори не се изкоренява със слухтене, ако пазаруват слухтящите. Че само грешна реплика в телефонен разговор не води до разплитане на паяжината на организираната престъпност, която все по-често може да се мерне из кьошетата на властовите коридори. И за слепия е ясно, че българските служби имат
дълги уши, но къси ръце
Те са неспособни да се справят с престъпността във всичките й разновидности, да приключат поне една по холивудски зрелищна полицейска операция със събиране на читави доказателства за виновност, гарантиращи осъдителни присъди. Но очевидно службите и делегираните им неограничени права „да слушат и да пазят" са удобни на управляващите. Нищо че тотално подменят смисъла на разбирането за правоохранителни и правоприлагащи органи. То пък зависи и от гледната точка: у когото е правото, той си го прилага, както му диктува каквото има: съвестта или интересът. А колкото до обикновените хора, за които отгоре се сещат само пред избори, нагледно доказахме максимата, че народ, който е склонен да се раздели със свободата в името на сигурността, рано или късно губи и двете. Сред малкото останали непокътнати права на простолюдието е на три ракии да псува управниците на майка – на маса или в рап парче. И да гласува – дори със съзнанието, че вотът му може да е манипулиран и опорочен. Сред малкото непипнати права на т.нар. свободно слово е да рови с опиянение в несменяното със седмици бельо на (само)измислени звезди на треторазреден шоу-бизнес и лакомо да наднича в препълнената чинийка на властта. Да лае по когото му нареди господарят и да не хапе ръката, която го храни. И да не се бои от порицание за морална нечистоплътност. Колкото до сигурността – тя е припев в шансона на потящия се бард на всички, които са на власт, за полицията, която, видите ли, ни пази. Всъщност, имаме свободен избор – да бъдем прегазени на пешеходна пътека от безнаказан шофьор, пребити и обрани от интегрирани цигани, измамени от поредните телефонни аферисти под гаранция, апартаментът ни да бъде претарашен от наркоман в абстиненция, детето ни да бъде зарибено с дрога от квартален пласьор в училищния двор. Или атентат отведнъж да сложи точка на втръсналия ни до болка живот – без значение дали зад взрива стои разчистване на сметки на мафиоти или терорист-камикадзе… „Ако аз заговоря – ти отсреща слухтиш, и не мога да видя най-добрите очи…" Така вече звучи „Телефонната любов" на Васил Найденов към края на лèто дванайсето от новия век, двайсет и трето подир избуяването на бурените на лъжедемокрацията по тези земи. Тъжно…
Be the first to comment