Станислава Пирчева – Ава работи в БНР. Автор е на “Живот за събуждане”, (Издателство “Фондация за българска литература”, 2016 г.) Книгата е издадена с подкрепата на Програма “Помощ за книгата” на Министерството на културата. Носител на награди от поетическите конкурси „Константин Павлов“, “Дора Габе” (за млади поетеси). Удостоена е с паметен медал „Градина на поезията“ – “Алея на розите” от Международния фестивал „Славянска прегръдка“.
У дома
Бялата роза не беше разцъфнала, но не беше и самотна. Дъхава и ароматна, едва доловима, излъчваше свежест. Беше една от първите или по-скоро последни за есента в двора. Истинско чудо. Като самия живот.
Като дете често гледаше звездите. Сякаш бяха магнит на небето. Гледаше ги и си мислеше какво ли нещо е безкраят. Представяше си го като кутия за обувки, в която може да се побере целият свят. На пейката в двора с часове зяпаше как настъпва нощта. А когато оставаше навън, заспиваше със звездите и в просъница пак ги съзерцаваше. Странно беше и за нея самата. От това, което си мислеше. Усещаше. Сила. Прилив на енергия.
Свобода.
За думите, които отдалечават…
Тя се влюби. За изненада и на нея самата. Влюби се в начина, по който я гледаше от години. Пристрасти се към топлината, пълзяща по кожата й, когато погледите им се срещнеха.
„Ама, че си хубава!” – едновременно я смути и обнадежди. Породи желанието в нейните представи. Картината как я галят изящните му длани възбуди въображението й. „Твоята музика също е хубава” – смотолеви набързо. Благодари на тъмата, прикрила червенината по страните на лицето й.
Събра ги отново морето. „Сякаш е било винаги!” – „Млъкни!”, заглуши устните й с целувки. „Гола съм пред теб и това ме плаши” – „Слаб съм пред теб и това ме плаши” – пригласяше й ехото на калдъръма. Тя му се отдаде още на първата среща. Той грабна пръстена от ръката й и обеща да стане от плът и кръв. Тя чакаше. Както когато седна пред нея. Не я видя. Но разбра какво й пише и ликува от поканата за вечеря. Същата тази вечеря, която сега ги доведе при него.
Продължаваше да я гледа изпитателно. Защо тя беше дошла? Сърцето ù сякаш щеше да изскочи през ушите. Ласкаеше я и подканяше отново и отново. Чувстваше се, както понякога в сънищата си полагаше усилие, за да каже или направи нещо.
Беше предупредена. „Днес мъжете имат повече хормони.“ – обясняваше приятелка – „Природата предопределя. ЕВОЛЮЦИЯ. Хермафродити. Няма мъже, не го ли разбра?” Разбра го. Затова мълчеше.
Пред очите й изплува образът на малкото момиче, видяло морска звезда. Дали е паднала от небето? Кога хората стават звезди? Когато има една роза.
Искаше да е обичана. От този, който я заслужава. Заслужаваше ли го? Някак по инерция привличаше мъже, неспособни да обичат. Страхът бе станал част от нейната същност. Два остри камъка, които стържеха, тук, вътре, където с всяко туптене поемаше въздух. Дишаше. Макар и да не съзнаваше това. Както до скоро и болката, която само понякога излизаше наяве. Сега обаче дишаше. Той седна в самия край на леглото и се заслуша в нейното мълчание.
Татяна Явашева обича думите и затова работи като журналистка, а в особени моменти пише стихотворения, в други състояния на духа – разкази… Но защо да говоря за себе си в трето лице и да се гледам отвън навътре? Нека просто се взра в същинското си „Аэ“ с вътрешните очи на наблюдател. За журналистиката ще кажа само, че за мен това е работа по любов. Тя е и някак си по-видима. Поетичната работа е тайнство, към което само вдъхновението знае пътя, писането на разкази е да сътворяваш нов живот в мирозданието.
Издала съм четири стихосбирки – „По ръба на чадъра“, „Смеха на огледалото“, „Чуй тишината“ и „вСЪЩНОСТ“. На път е следващата…
Бастун
Завръщам се след седмица отсъствие и на дръжката на решетките, които водят към мазето, виси бастун – метален, със солидна пластмасова дръжка.
– Някой си е забравил бастуна – казвам аз на съседката, с която заедно чакаме асансьорът да се приземи.
– Тук е от няколко дни – уточнява тя. И с нея започваме да гадаем дали някой го е забравил, дали просто не е оставен друг да си го вземе, за да го използва, или…
На следващия ден пътуваме нагоре с Маникюристката от втория етаж:
– Не бих докоснала употребяван бастун. Не бих искала да имам каквото и да е съприкосновение с цялата немощ на онзи, който се е подпирал на него. Не! Човекът е роден, за да ходи изправен на своите два крака – отсича тя в краткото време, в което сме заедно в асансьора.
На следващия ден Адвокатът от последния етаж уверява, че е на възрастен ухажор дошъл на гости при достолепна дама от блока. Но тя като го видяла с бастун, не го пуснала да влезе. Той се ядосал и като слязъл от асансьора, захвърлил бастуна, тръгнал на собствен ход и повече не се видял.
– Затова бастунът още стои тук – намигна Адвоката.
Появиха се и други версии, които споделяха в нашите асансьорни срещи Журналиста от четвъртия етаж, Преподавателката по философия, Фитнес инструктора, Пътешественика, Бизнесмена: Че бастунът е оставен като напомняне да броим звездите, вместо да си гледаме в краката, докато годините ни неумолимо отлитат. Че е пратен от Небето, за да респектира „бастуните“ в блока. Че бастунът е оръжие и не е просто пръчка за подпиране. Че бастунът, съгласно историческите препратки, напомня на мъжете да са джентълмени, които правят любов. Че не бива да подменяме атрибутите, които символизират благосъстояние и авторитет, с имитации и превит гръб, каквито днес ни идват в повече. Че…
– Ех, нека поне да разберем, че щастието отива при късмета, а не късметът при щастието, както бастунът избира човека, а не човекът – бастуна, – многозначително обобщи Писателя от шестия етаж. Разбирането на тази мисъл затрудни повечето от онези, които я чуха. Но Писателя не обяснява какво е имал предвид. Който разбрал, разбрал…
Така за около десетина дни бастунът измести размяната на любезности по съседски и добре си поигра с нашето въображение. После изчезна и няколко дни се питахме какво ли е станало с него, разиграха се нови версии. Само Адвоката многозначително намигна, без повече да вземе отношение по случая. Но бастунът така и не се върна да ни разкаже какво му се е случило оттам насетне.


Be the first to comment