Някога, в далечната 1991 г., когато моите днешни студенти не са били още родени, мой приятел ми казваше, че ние в нашите демократични усилия постоянно слагаме каруцата пред коня и затова нещата няма да се получат, каруцата ще остане без колела, а конят ще бъде откраднат.
Пред очите ми минаха и заминаха какви ли не реформи. Като правило те бяха точно така направени – с поставяне на каруцата пред коня. И наистина, каруцата вече без колела остана за държавата, а коня бе откраднат чрез т.нар. „приватизация“ (кавичките тук са най-важната част от понятието) от олигарсите, комунистите, ДС-арите и обикновените крадци и плячкаджии, срещу които уж бяха всички тези реформи.
Впрочем, още преди да прочета необходимите 1000 книги, без които човек не бива да се впуска в политиката (обаче ако ги прочете, той за нищо на света не би се впуснал в нея), друг мой приятел, по-скоро колега, ми казваше, че проблемът на реформите винаги е бил, че вечно или се правят неправилно неправилните неща, или се правят правилно неправилните неща, или се правят неправилно правилните неща. Той смяташе, че в България все някога работите ще потръгнат, ако се научим да правим правилно правилните неща.
Е, последните събития за сетен път се убедихме, че сме много далеч от умението, разбирането, знанието, да не говорим за мъдростта, да правим правилно правилните неща.
И отново се разделихме на три групи:
– първите, които искат да продължаваме да правим неправилно неправилните неща;
– вторите, които искат да продължаваме да правим правилно неправилните неща;
– и третите, присвоилите си правото да бъдат най-прогресивни и умни от всички, които искат да продължаваме да правим неправилно правилните неща.
Аз наистина не знам – съдейки по резултатите от делата им – кои от тези три групи са най-опасните за държавата, обществото и гражданите. Само знам – извинявам се за резкостта и крайността, – че много отдавна не искам да имам нещо общо с нито едните, нито с първите, нито с вторите, нито с третите. Но за жалост четвъртите, към които ме влече, не са представени нито в правителството и парламента, нито в активното гражданско общество, нито сред препускащите из медиите политолози, нито дори сред огромната маса определящи мисленето и разбирането учени, преподаватели и експерти – т.е. сред всички онези самовлюбени политици, съъвсем напълно безкористни (въ)общественици, начетени всезнайковци и пишман професионалисти, които са се поддали на илюзията, че притежават монопол върху истината и говорят истини от последна инстанция.
Be the first to comment