Битката за Македония

Тази вечер беше съдбовна, историческа – за нея щяха да говорят идните поколения, военните теоретици щяха да изнасят лекции и да се опитват да обяснят какво точно се е случило. Писателите щяха да превърнат участниците в тези сражения в безсмъртни примери на героизъм и саможертва, в нарицателно за патриотизъм и любов към родината. Защото тази вечер предстоеше да се случи нещо невиждано.
Дислокацията на войските и силите вече бе завършена, бойното поле бе определено, войната щеше да започне буквално в следващите минути, щеше да е безмилостна и да се води по всички азимути. Много човешки животи щяха да бъдат пожертвани тази вечер, много мъжка кръв щеше да се пролее. Затова и не се чуваше обичайната глъчка. Тази вечер мъжете – насядали един до друг със сурови изсечени лица и мрачни погледи – мълчаливо отпиваха по глътка ракия, изпускаха енергично въздух с едно рязко изохкване, което показваше, че ракията е наистина люта. След това избърсваха уста с опакото на ръката си и присвиваха очи – часът наближаваше. Кой щеше да остане жив, кой щеше да падне от вражески куршум – това никой от тях не знаеше. Ясно бе едно – няма връщане назад. И точно в този миг един от тях извика: „Огън”! Проехтяха топовни изстрели, които разтресоха земята под краката им и буквално ги оглушиха – както винаги, артилерията първа трябваше да свърши своята работа. Тътенът се смеси с предсмъртни викове, изхвърлената в небето пръст от снарядите валеше като в апокалипсис. Бойното поле се изпълни с дим, барутна мъгла се разнесе по огневата линия и застана на взора на патриотите. Отдалеч се чуваха стоновете на ранени, отново проехтяваха топовни изстрели, коне падаха заедно с ездачите си и предсмъртно цвилене пронизваше въздуха. Някой викаше „Мамо, майчице”, друг псуваше вулгарно и приканваше врага да излезе срещу него. Чу се вик „На нож!” и мъжете затъкнаха щиковете на пушките си, изскочиха всички като един от окопите и в устремен бяг се втурнаха срещу врага. Нямаше кой да устои на тая отчаяна атака, нямаше кой да застане срещу тези, които бяха презрели смъртта и бяха заложили живота си на карта в тази решителна атака. Победата беше на тяхна страна! Те спряха, огледаха се и си стиснаха ръцете – Македония най-сетне бе свободна! Беше време за празнуване. Сега вече можеха да си отдъхнат и да се почерпят. И наистина, всички заедно се обърнаха към сервитьора да им донесе по още една ракия. След което тежко въздъхнаха, отпиха от лютата гроздова и веднага боднаха в чиниите с кисело зеле. Сърцата им бяха изпълнени с патриотизъм и любов към отечеството.
А закъснелите минувачи в тази късна петъчна вечер обръщаха стреснато глави към светещата реклама на кръчмата с име „Македония” и се чудеха на тези юнашки викове и удари с юмрук по масите. За разлика от многострадалните жители на малката софийска улица, те изобщо не знаеха, че по стара традиция клиентите на това уважавано питейно заведение освобождаваха Македония всяка петъчна вечер.