Двама на пейката

Седнах на пейката пред блока. Там вече имаше един човек, познавам го, от съседния вход е, но не му знам името. Замислих се – колко са хората наоколо, които уж познавам, но не им знам името. Как тогава да го попитам за мнението му по темата, която много, ама наистина много ме интересуваше. Исках да чуя какво мисли. Мнението на този полупознат от съседния вход ми беше по-важно от мнението на всички празнодумци, които се надпреварват да редят тъпотии по телевизора. Къде се намираме? – исках да го попитам. И къде отиваме? – беше другия въпрос. Това се вечни въпроси, знам, но сега искам да ги задам съвсем конкретно. Къде се намираме сега, значи, и къде сме тръгнали, или къде отиваме, също сега. И за кой път през последните десет, двайсет и повече години, ги задаваме. И се чудим как да отговорим. Управлявало ни временно правителство, казват. А според мене никой не ни управлява. Управляват – и временното правителство, и останалите с пари и власт – своите си територии и подчинени. Ако не попадаш в тяхната територия по партиен или някакъв друг признак, работиш в мините им, в предприятията, които масово не работят, абе ясно е за какво става дума, не ти обръщат внимание. Можеш да стош на едно място, ей така, както сега ние сме на пейката, в продължение на дни и нощи, а значи месеци и дори години, и няма да ти обърнат внимание. Може някой минувач да те погледне, ама може и да не те. Чакането е основно занимание у нас. Обикновено ни се иска по-скоро да дойде датата на изборите. Тогава животът ще се пораздвижи. И все ще се намери някой да ни хване под ръка, или за ръка, все едно, и да ни заведе до урната да си пуснем гласа. Ама кой ще избираме? До сега , разбра се, избирахме все по-малкото зло. Като резултат на власт идваха от изрод нагоре. Добре, нека да не обиждам, или по-точните думи да използвам – от некадърник нагоре. Сега какво, както изглежда отново предлагат да избираме отбор от доказани некадърници.
Усетих, че човекът, който седи до мене и до сега гледаше разсеяно пред себе си, започна да става неспокоен. Погледна ме, но само за миг, после отново пусна погледа си да блуждае напред. Какво толкова можеше да се види отсреща освен изкъртената мазилка на блока и три препълнени с боклуци контейнера. Чудя се, започна той, къде се намираме сега, в същия този момент. Ами на пейката пред блока, отговорих, колкото да се пошегувам. Но бях поразен от въпроса. Изглежда, че предавах на този познат, на когото не знаех името, своите мисли. Реално се намираме където винаги сме се намирали, в средата на блатото, продължих аз. С надежда, че няма да затънем до шията или по-нагоре. Тоест ще стигнем брега и този път също няма да се удавим. Писна ми от напразни надежди, възкликна познатият, на когото не знаех името. У нас надеждата никога не е истинска надежда. Обикновено е опаковка на поредното политическо и всякакво друго лицемерие. Имам усещането, че каквото и да стане след месец, или след година, ще затъваме по-надълбоко, и все в средата на националното блато ще се намираме, колкото и неприятно да ми е, че го казвам. Не бях се замислял по този начин за ситуацията, отвърна познатият, на когото не знаех името. Но като те слушам, съседе, май са верни твоите думи. И някак страшно започна да ми става. Потъвам, давя се в блато, а не знам какво да направя. Най-страшна е илюзията, че блатото не е блато, а си живеем като нормални и обикновени хора. Още по-страшно е, че макар да сме в средата на блатото, отбелязах аз, всъщност се движим, отиваме нанякъде. Но и това е поредната неизвестност.
Скръстих ръце на гърдите си, както обичам да правя, когато се замисля върху някоя по-сложна тема, и се загледах пред себе си. Направи ми впечатление, че вече доста време не са се появявали тези, мърлявите окаяници, които преживяват от боклуците. Знаеш ли, съседе, обади се познатият от съседния вход, на когото не знаех името, прави ми впечатление, че циганите вече пооредяха около боклукчийските кофи. Отново бях поразен, че му предавах мислите си, дори и без да искам. Затова побързах да кимна с глава, съгласен съм. Сигурно и те започнаха да бягат от страната, казах, и се замислих. Май наистина е така. Какво изхвърлям, например аз, от което някой друг може да се възползва. Не мога да се сетя. В моите боклуци, освен когато съвсем умишлено сложа половин твърд хляб в пакета, за да го изяде някой с по-здрави зъби, нищо ценно или годно за употреба няма. Всичките ни цигани ще отидат в чужбина, отбеляза познатият. Не че ме вълнуват кой знае колко, но все пак съм свикнал с тях. Имам и съученици. Помълчахме известно време и той отново ме погледна. Ти каза, че макар и да сме затънали в блатото, все пак имаш чувство, че отиваме нанякъде. Движим се, един вид. Не знам! – реагирах без да се замислям. – Не знам, не знам!…
Останахме още дълго на пейката с познатия от съседния вход, на когото не знаех името. И сякаш не седяхме само двамата, а заедно с нас седеше целия български народ, заедно с циганите си, с китайците, с турците, с евреите и гагаузите си, и с всички останали, избягали от страната, и не успяли да я напуснат навреме, затънали до гуша в блатната кал. Вече дори не ни е страх. Само се надяваме в следващия момент калта да не стигне до устата и по-нагоре. Или ако наистина не само затъваме, а и се носим нанякъде, дано стигнем до поне относително твърда земя, и там за пореден път да си поемем дъх. Не искаме повече. Уморени и отчаяни сме от надежди и очаквания. Затова отдавна на нищо не се надяваме, и нищо добро не очакваме. Блатната кал е такава, че след всяко движение затъваш по-надълбоко. Само да има поне за известно време възможност да подишаме нормално, без само да си въобразяваме, че живеем като всички хора. Защото хората по света живеят и по-добре, и по-лошо, но като нас никой не живее, така мисля. Заради огромната лъжа. Заради нея българската блатна кал е толкова жилава. Чудех се дали отново предавам мислите си на познатия от съседния вход, на когото не знаех името. Гледаше пред себе си, както и аз продължавах да гледам. Но изглежда все нещо от мислите си му бях предал, защото се обърна към мене, усмихна се, и предложи: да се запознаем! От толкова години живеем в един и същи блок, в два съседни входа, а още не си знаем имената. Запознахме се. Той каза името си, и аз казах своето. И макар че продължихме да седим мълчаливо ситуацията, така ми се стори, поне в известно отношение беше се променила.