Имало едно село, където хората не се поздравявали любезно. И се разминавали с мрачни изражения. Там всеки подозирал другите, че са им се случили по-малко нещастия. През изминалия ден, нощ, седмица, месец… И от тези подозрения произтичали безброй други. В това село старите хора залоствали вратите щом мръкне, свивали се в някой ъгъл на къщата, и не смеели да заспят в креватите си. Крадците и убийците, които ги посещавали през нощта, там ги откривали най-лесно. Някои си спомняли, че миналата година убили /удушили/ две осемдесет годишни баби заради малките им пенсии. Както често се случвало в подобни села не открили убийците. Или първо ги открили, но по-късно се оказало, че властите нямали достатъчно доказателства срещу тях. И ги пуснали на свобода. Затова приятелки на удушените баби искали да се откажат от пенсиите, за да не бъдат убити / удушени/. Нямало никакво значение, че за тези пари са работили през целия си живот. И без пенсиите нямало да оцелеят.
Ужасът ги принуждавал да мислят само за момента. Искали да са сигурни поне за един ден, за една нощ, за една седмица, за един месец… За повече сигурност дори не мечтаели. Къщите им отдавна нямали прозорци, били счупени от крадците и убийците. И повечето възрастни хора ги заковали с дъски. Не само защото така било по-трудно да се влезе. Вратите също едва се крепели на пантите. Но те не ги поправяли. Желанието им било отвън да не ли личи, че в къщите живеят хора. От всичко най-много искали всички да мислят, че тях вече ги няма. Умрели са, или са заминали някъде. От разказаното до сега се разбира, че в това село нямало кой да пази старите хора от престъпниците, крадци и убийци, които били млади и сравнително здрави хора. Поначало в селото, за което става дума, никой никого не пазел. Старите хора живеели с единствената надежда скоро да умрат. А крадците и убийците се надявали винаги да има достатъчно стари и безпомощни хора, от които те да взимат каквото им е нужно за да продължават както до сега.
В селото, както било редно, имало полицай. През деня той изслушвал жалбите на старите хора. А през нощта се разминавал с крадците и убийците. Внимавал да не ги среща лице в лице. Подобни срещи понякога са опасни. Дори много опасни. Полицаят се опитвал да поддържа надеждите на старите хора, че ще преживеят поредната нощ. И на крадците, че дори и да го срещнат, отново ще се разминат с него, а няма да бъдат заловени. Полицаят понякога завиждал на крадците, че толкова лесно печелят прехраната си. Но тъй като знаел, че те от своя страна му завиждали за униформата и държавната заплата, внимавал да не му личи. И пазел привилегированото си положение в селото. Затова през деня полицаят продължавал търпеливо да изслушва жалбите на възрастните хора. А привечер, когато още не било съвсем тъмно, разговарял на по-интересни теми, за футбол и залаганията през последната седмица, с крадците и убийците. През нощта, както обикновено, внимавал да не се среща с тях. Имал свой, известен на всички маршрут. И докато вървял из улиците полагал максимални усилия да се разминават безопасно.
С времето във въпросното село се установило равновесие. Невероятно равновесие. И затова една сутрин на площада се появил телевизионен екип, който имал задача да покаже хармонията, в която живеели старците, или остаряващите мъже и жени, които все още се опитвали да работят, заедно с крадците, убийците и единственият полицай. Тогава старите хора използвали момента да похвалят единствения полицай. Без него нямало да има никакво равновесие, настоявали те. И се чудели дали са го похвалили достатъчно. Защото отдавна се страхували, че някоя нощ той ще престане да се разминава с крадците и убийците, а ще тръгне с тях. Повтаряли с възхищение, че вече няколко месеца никоя баба не била изнасилена, и никой от старците не е убит. Имало само двама със счупени ръце, но все пак оживели. И за всички тези резултати били благодарни както на единственият полицай, така и на неизвестните на брой крадци и убийци. Старите хора чувствали нужда да се отблагодарят и на тях. Ако не ги споменат в изказването си по телевизията вероятно щели да се засегнат. И дори да се ядосат. И щяло да се наложи да отговарят пред тях.
Страхът и ужасът в това село били като увереността и вярата в бъдещето на други места. Старите хора разказвали на журналистите от телевизионния екип, че като тяхното село няма друго. Още една причина да е забележително. Защото само тук нищо не е такова каквото изглежда. Винаги е друго, различно от това което виждаш. Повярваш ли на очите си, ще сгрешиш. Затова и снимането с камерата нямало особено значение. Било невъзможно да се покаже с картина каквото изтъквали старите хора. Но и между тях се появили разногласия. Едни искали да продължат да говорят за реалността, която не била истинска реалност, защото винаги имало нещо друго в дъното на картината. Или зад нея. Което обикновено не се виждало и било по-важно.
Но други стари хора отказвали да говорят на тази тема. Било по-нормално камерата да снима каквото се вижда. И нищо повече. Изпаднали в паника, когато репортерката пожелала да се срещне с единствения полицай и с някои от крадците и убийците. Казали, че е невъзможно. През деня те имали други задължения. Телевизионния екип си тръгнал, защото пътят до селото бил отвратителен. Трябвало заобиколят толкова дупки, че ставал двойно по-дълъг. Репортерката съжалявала, че не успяла да се срещнат с някои от главните действащи лица в това село, но все пак заснели достатъчно за интересен репортаж.
През това време старите хора, които още били на крака, продължавали да спорят на селския площад дали са похвалили достатъчно полицая. Едни били сигурни, че са изредили колкото трябва похвали, други, напротив, настоявали, че не са казали достатъчно. И полицаят с право щях да бъде недоволен. Особено ако предаването се гледа и от неговите началници. За крадците и убийците не споменавали. Те винаги били недоволни. Обикновено заради малките пенсии. Защото се интересували главно от тях. И постоянно недоволствали, че когато и да ги оберат, без значение в края или началото на месеца, нямали достатъчно пари. Старите хора така и не успявали да стигнат до разбирателство. Затова накрая напуснали селския площад и тръгнали в различни посоки. Като си обещавали от следващия ден, ако останат живи, да се поздравяват още по-рядко.
Be the first to comment