Христо Славов: Пандемията издига нови прегради

Обръщаме се към писателя Христо Славов*, за да видим неговия прочит на случващото се – какво е състоянието, в което обществото и бизнесът се намират сега, притиснати от пандемията да мислят и да действат различно от добре познатия вече навик, какво бъдеще се задава?

Трудно може да се отговори в пълнота на този въпрос, но за някои неща може да се каже по нещо: Да започнем от началото – отпреди 20-30 години, когато българският бизнес беше поставен в условието на изключително несправедлива среда и стана страна по договор за свободно движение на стоки, капитали и хора. Това е договор, образно казано, между дванадесетокласник и първокласник да се конкурират по всичко, с което те се занимават. Резултатите са ясни:

· Работната ръка. Най-активната, енергична, образована и предприемчива част от населението потърси реализация в чужбина. Представете си какво количество национален капитал е изтекъл. Но процесът продължава – държавата подготвя специалистите и те заминават. Българският бизнес обучава кадри, те също заминават. Така се превърнахме в природен ресурс за развитите европейски държави, който е на изчерпване като петролен кладенец…

· Технологиите – българският бизнес трябва сам да си ги създава, което на този етап е сложно и невъзможно. Ако прилагаме върхови технологии, ние трябва да сме подизпълнители. Българските технологии може да търсим в направления, които са незначителни и с ограничени бизнес възможности.

· Управленската култура и подготовка – мениджърите в българския бизнес са самоуки хора. Те са изключително напредничави, учат се в движение, но отстъпват на критериите, на които 200-300 години са обучавани техните партньори на Запад. За управлението, освен училище, е необходим опит и култура – това не се постига лесно.

Тези три ресурса са със стратегическо значение за развитието на страната, но към тях българските правителства нямат системен и последователен подход.

Общественото развитие

 Ясно е, че при промяна на общественото развитие се създава ново поколение – с нова култура, с нови ценности. Същото се прилага в строителството, когато се строи нова сграда и конструкторите не харесват земните пластове под сградата. Тогава те ги подменят с нов пласт, подходящ за бъдещата сграда. Точно по тази причина и обществото ни се раздели поне на две части. Едната част, която години наред е възпитавана, че идеалите са всичко, сега трябва да разбере, че парите са всичко. Тези хора са стресирани и духовно изгубени в съвременното пространство. Обречени на самота – близките им са далеч от тях – в големите градове или в други държави; социална самота – разбират безсмислието на своя живот, тъй като са абсолютно непотребни и са наясно, че от тях нищо не зависи. Тяхната самота преминава в безразличие към живота. Другата част – новото поколение страда от разпределението на това, което изкарва, и това, което получава. Те са обречени – да изкарват малко, защото използват остарели технологии, с елементарен инструментариум и несъвършена управленска ситуация. Те произвеждат малко, далеч по-малко, отколкото колегите им на Запад и съответно получават далеч по-малко от тях. Това ги демотивира. Всяка пандемия се появява, за да усили противоречията, да задълбочи проблемите, да издигне нови прегради и ако част от обществото ти преодолее, ще се появи ново общество –  по-жилаво, по-здраво, по-реално гледащо на нещата и вероятно… по-богато.

Изпитанието продължава

Пандемията е изпитание за всички и на всички, но е и нова магистрала за развитие, с още ненапълно ясни параметри. Много промени настъпват в нашия живот след идването й. Такова отдалечаване на човек от човека не съм виждал. Вероятно то е задължително условие за придвижването напред. Вероятно пандемията има още влияния върху съвременния човек и бизнес. Хубави изводи може да се направят за смисъла на неща, с които бяхме свикнали – за какво му е на съвременния човек да пътува за удоволствие, да ходи на театър, въобще да има свободно време и свободни пари, които да прахосва. Ами затварянето на градовете не е ли добър тест за всяка власт как може силово да се овладеят човешките потоци – и престъпността ще намалее, хората ще се кротнат и всеки ще си гледа къщата, така ще настъпи всемирна тишина и спокойствие. Във всяка тишина и спокойствие има резки движения – някой отнякъде, по-скоро от високо към ниско, се хвърлил… Да се хвърля. Важното е останалите да свикнат. Вероятно и хубавите неща ще последват – богатите ще станат по-богати, за да хранят и да се грижат за бедните. А бедните ще са по-доволни да получават всичко, което им е необходимо, за да живеят щастливо. По-хубаво от това има ли? Сигурен съм, че има. Потенциалът, с който се появи пандемията, още не е разгадан. Може да се окаже, че за основното още и не подозираме.

Бъдещето

Бъдещето ще даде отговор на много въпроси. Но какво нещо е бъдещето? Разгаданото бъдеще не е съдба, неразгаданото бъдеще е съдба. Един от героите на моя роман „Преди сътворението“ казва на другите: „Каквото ви е настоящето, такова ще ви е и бъдещето“. Той, разбира се, има предвид, че социалната роля на всеки ще се запази и въобще никой да не си въобразява, че ще може да прескача от двор в двор, както му се иска. Никой, никъде няма да има възможност да прескача, а ще си стои там, където се е появил на белия свят. Единствено надеждите могат да му замотаят главата, единствено обещанията за светло бъдеще, увереността че всичко зависи от него, но скоро той ще разбере, че това са празни очаквания, въздушни кули. Този миг на реализъм настъпва различно за всеки и зависи от самия него… от способността му да мисли, да търси мястото си в света и да отсява зърното от плявата. Какво може да е бъдещето? Може би нова реалност на настоящето, обогатена с постиженията на човешката мисъл за отрязъка от време, за който говорим. Може би бъдещето е пълната реализация на съвременните тенденции, усилени със скоростта на времето. И според това кога една тенденция постига пълната си зрялост и социално-управленски израз, ние сме склонни да делим бъдещето на близко, средно и далечно или… митологично. Ясно е само, че бъдещето не е кадър от живота, не е нещо застинало, а динамична, постоянно променяща се структура.

*За автора

Христо Славов е писател, но и успешен предприемач. Автор е на 4 книги – „Земно притегляне”, „В сянката на лятото”, „Бягства” и романа „Преди сътворението”– за него през миналата година бе удостоен с  Националната литературна награда „Георги Караславов”. Съставител е на „Златен ключ на класическата българска художествена литература, ІХ – ХХ век”, в 10 тома. Създател е на CD с повече от 25 000 страници класическа българска литература, който е включен в световната виртуална библиотека по линия на ЮНЕСКО. Управител е на строително-инвестиционно дружество „Сердика 22″ и на Българския културен център в София.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.