Щели да връщат онова дебелото момче в парламента. Ами да го върнат. Нали затова протестираха толкова хора. Не помня колко дни. Или са станали месеци. Не, май беше за нещо друго. Искаха да го издигнат. Предлагаха му да се бори с престъпниците в държавата. Но се оказа, че хората не искат той да се бори. Те, хората, както обикновено не зная какво точно искат. В предишни години какви ли не се бориха с престъпниците, И не протестираха. А на дебелото момче не позволиха, макар да има вид на борец. Не е представителен. Струваше им се, първо, прекалено дебел, и второ, съмнителен, вече поради други причини. Не беше ясно дали са напълно прави. За дебелината няма съмнение. И за, как да кажа, общия вид. Но вероятно това е нужно за подобна борба. Такава била идеята, казват. Човек с вид на престъпник по-лесно ще се бори с истинските престъпници. Мога да го приема. Но не е сигурно, че ще успее.
На кого ще заложите срещнат ли се в директен двубой? На някой, дето прилича на престъпник, или на истински престъпник. Смятам, че е съвсем ясно. Всеки ще заложи на автентичния престъпник. Победата е предопределена. Но управляващите бяха заложили на състезателят, дето прилича на престъпник. Продължавам да си представям всичко като улична битка. И започвам да мисля, че управляващите вероятно имат допълнителна информация за качествата на състезателите. Още повече те поначало имат слабост към уговорените мачове. Затова е възможно да заблуждават. Уж някой не е престъпник, а само дебело момче, което назначава ту тук, ту там, за да го пренебрегнеш стигне ли се до среща с истински престъпник. Затова не залагаш на него при евентуална битка. И губиш. Защото накрая се оказва, че този който не е изглеждал като престъпник, е изпечения престъпник. И стигне ли се до борба с други уж истински престъпници, те да се окажат слаба ракия.
Тук споделям не само свои непоследователни размишления и случайно хрумнали подозрения, а и мнението на мой приятел. Някога, преди доста години, той познавал нашето дебело момче. Каза, даже не беше палав. Само гледаше намусено. И не било сигурно какво се случва зад детското му челце. Но една сутрин намерили двете папагалчета на приятелчето от съседния вход с откъснати глави. Всички били много стреснати. Чудели се какво точно е станало. Започнало вътрешно семейно разследване в дома на приятелчето му, после разследване се прехвърлило и в семейството на дебелото момче. И двете фамилии не достигнали да окончателен резултат. Не станало ясно кой е откъснал главите на шарените папагалчета. Но моят приятел бил сигурен, че точно дебелото момче го било извършило. Стори ми се несправедлив. Но така се вживяваше, че не го прекъснах.
Нали ти казвам, още тогава гледаше мрачно и трудно можеш да разбереш както се крои зад намръщеното му челце. Обясняваше приятелят, като използваше по-често умалителни. Все пак говореше за малко момче, макар че още тогава бил дебеланко. Все пак не скриваше съмненията си, че точно нашето дебело момче е откъснал главите на двете папагалчета. Споменаваше съмненията си, защото се опитваше да обясни, че не трябвало да се протестира срещу избирането му за борец срещу престъпници. Той, каза моят приятел, със сигурност щеше да победи при среща с истинските престъпници. И накрая ще се окаже, че дори е по-голям престъпник от тези, за които четем във вестниците и слушаме по телевизията. Разбирам го, от една страна, от друга – не съвсем.
После каза, че дебелото момче заради това си е купило толкова вестници и телевизии. Да не му досаждат с предавания срещу него. Но при среща с истински престъпници, изрече с дълбоко убеждение моят приятел, щял да заложи на нашето момче. Категорично! Още повече срещу себе си дебелото момче нямало да има истински престъпници. Истинските не го интересували. Щял да се разправи с назначени престъпници. С тях имал сметки за уреждане. Така че, при евентуален сблъсък, условията щели да са горе-долу равни. И той назначен, и те назначени. Но не стана работата. Работи колко, няма и две денонощия. Но ако продължаваме да анализираме кой щеше да победи, изцяло съм за дебелото момче.
Така си говорехме. Понякога се смеехме идиотски и гледахме тъпо в пространството. Ама така е винаги стане ли дума за важни неща случили се на нашата територия. Сега някакви отново протестирали срещу дебелото момче. Не искали да се връща в парламента. И защо? Къде му е мястото, ако не там. Вътре всички са си лика-прилика. Искам да кажа, не са по-различни от него. И ще липсва няма ли го по-дълго. Чувствате ли каква празнина се създаде след като изхвърлиха онази дебелана, на която забравих името, ама се сещате, тежи триста килограма. Нека нашето дебело момче запълни празнината, каза моят приятел. Той не крие симпатиите си към него. И много се е разтревожил от слухът, за който не искаше много-много да се говори. За да не стане истина. Нали се сещате, че у нас всяка истина първо е слух. Накратко: нашето дебело момче нямало да се връща в парламента. За да го показват по телевизора. Как седи, разхожда се, говори. Или, че още не е дошъл на работа – нали така често наричат заниманията на парламентаристите ни. Дебелото момче имало съвсем други намерения.
Щял да отида на курс по отслабване. Щото подозирал, че заради килограмите не го харесвали протестиращите. След два месеца щял да се появи по-лек с петдесет килограма. Тогава щели да гледат на него по друг начин. После смятал да свали още петдесет. И вече щял да създаде нова партия. Имало незает идеологически сегмент в обществото. Освен върху външният вид, щял да поработи и върху биографията си. Ще отстрани някои прекалености, за да бъде по-приемлива. Ролята на успял в живота дебеланко явно не се харесвала достатъчно. Особено на протестиращите.
Със стотина килограма по-лек и, например, интелектуално небрежна брада, щял да е приемлив за по-многолюдна публика. Точно това не харесваше моят приятел. Предпочиташе го какъвто си беше. На мене никакво впечатление не ми правеше. Даже и какъвто е огромен едва ли щях да га забележа, ако толкова хора не говореха за него. Едни още протестират, омаскаряват го, а други го назначават и избират къде ли не. Одобрявах решението му да отслабне, вместо да се връща веднага в парламента. Моят приятел, колкото и да имаше симпатии към дебелото момче и връщането му в парламента, отново се сети за историята с двете папагалчета. Но на мене такива ужасии не ми се слушаха.
Be the first to comment