Светлана Николова
ШЕВНА СТАЯ
Суета
В сегашния отрязък на времето не бе твърде престижно да се разпореждаш с топ вретеното на света и никой да не знае, че го правиш. Е, някои знаеха, дори се страхуваха от нея. Но за милиарди човеци (преди и след) тя и вретеното ѝ да не са даже и измислица в книгите – просто да ги няма – не бе приемлива мисъл за Клото*.
Напоследък това ѝ тежеше. Беше млада и имаше безкрайността да мисли. А и в сегашния парцел на човешко времеполагане нямаше много работа. Сестрите й даваха вид на по-натоварени и може би затова не споделяха, че ги мъчи анонимността.
Ето, и това бебе. В нея бе цялата власт да му изплете каквато си иска нишка на живота. Не с вретеното, разбира се, тази плетаческа история ѝ бе неприятна от хиляди години. Но никой не искаше да я напише със сегашни думи. Това Клото не разбираше. Нито продължаваха мита, нито го променяха.
Можеше да си отмъсти с къси линии на животите, но бе млада и не вършеше безсмислици. Иначе какво щеше да случва?
В задълженията ѝ също не влизаше да завива бебетата, ала го правеше. Малките човеци я виждаха и веднага се отвиваха, искаха да се вдигнат към нея в краткия миг, в който я познаваха. Тя оправяше пелените им и те мигом я забравяха.
И това бебе щеше да я видя за миг и да я забрави, преди да поиска по-голямо парче от времето. Клото знаеше, че забравата за нейното реално съществуване е първото хапче, което хората приемаха. Иначе болката не бе лека, да. Но въпреки това напоследък ѝ се въртяха мисли да промени дозата.
Ако не бе толкова силно това хапче, може би повече щеше да е благодарността за живота.
Клото отмери 80 години, но се отказа. 87 бе по-добре.
Винаги, когато можеше, даваше повече от нормата ˗ времето да пресъздадеш себе и да умреш.
*Клото е една от трите мойри, богини на съдбата в древногръцката митология. Мойрите предат нишките на съдбата на всеки смъртен.
Величие
Въпреки че не знаеше какво е умора, Лахезис* я чувстваше. Безсмъртното ѝ тяло на вечно средна възраст бе съдбоносно в буквалния смисъл на думата. В него всяка клетка проектираше съдба – така бе организирано, хората бяха много.
Днес упорито усуканите човековълни я отегчиха и тя прехвърли отегчението си на тях. Трябваше явно нещо различно. Лахезис знаеше какво да прави в такива случаи – например да учуди света. Беше време за изключение, като да се появи обява във вестник, започваща така:
„Търсим гений, да не се вписва в колектива. Второто е задължително условие.“
След мигновен преглед намери подходящ човек за това. Сложи звезда на съдбата и пусна нишката ѝ на произволен режим, с всички предпоставки за изключителност.
Лахезис не познаваше младостта и старостта. Чувстваше се комфортно реализирана и красива по средата, а „тъкачният ѝ стан“, в който се люшкаше човечеството, я правеше да изглежда важна пред Клото и Атропос**. А и т.нар. богове ѝ бяха на главата. Трябваше от време на време да им дърпа ушите. Понякога се развихряха прекалено.
След миг светна червена лампа – в обявлението във вестника, излязло преди вече много човекогодини, бе изпаднала втората част (заради този ужасен Арес, заради него!, докато го хармонизираше). Там трябваше да пише:
„Търсим гений, да не се вписва в колектива. Второто е задължително условие. Търсим човек, който да промени красиво света за другите, а не заедно с другите да го промени заради портфейла на шефа си.“
Лахезис се загледа с интерес, който премина в удивление – нещо не беше както трябва. И дори изпадналата част не обясняваше последвалото.
Как геният бе станал толкова невъзможно безстрашен убиец? Трябваше да внимава с произволните режими. Понечи да провери, но беше време за Атропос и Лахезис се оттегли. Ставаха грешки. Въпреки че…
Другите нишки на съдби я задърпаха и пак този Арес ˗ трябваше спешно да го влюби.
*Лахезис е втората от сестрите мойри, която превежда нишката на съдбата през всички превратности в живота.
**Атропос е най-старата мойра. Тя отрязва нишката на живота, когато дойде време човекът да умре.
Гняв
Разбира се, че нямаше ножица. В известен смисъл това беше прерязване на пъпната връв на живота, но не съвсем.
Смъртта бе боричкане с другия свят. По-точно с формата, която го ограждаше. Хората трябваше да излязат от черупките си и да тръгнат само по душа. Обикновено това бе сложна и болезнена задача ˗ черупките бяха и резервоар, и затвор, който отваряше врати само по заповед на Атропос.
Сега тя гледаше изпитателно онзи гениален убиец, чиято нишка някак си бе излязла от контрола на мойрите. А го гледаше, защото . . . и той я гледаше. Нещо невъобразимо невъзможно.
˗ Точна си – рече той. ˗ Преди минута навърших 87.
˗ Откъде знаеш, че сега е времето? ˗ вестителката на смъртта чак се учуди, че трябваше да пита.
˗ Една млада жена, която приличаше на теб, ми го каза като се родих.
В шевната стая Атропос и Лахезис извърнаха бавно глави към Клото. Тя не изглеждаше учудена.
˗ Е, добре, намалих пренебрежимо малко дозата, исках да видя какво ще стане с живота му и дали ще ми е благодарен за времето.
˗ Видяхме, да ˗ по гърба на най-старата мойра започнаха да лазят хрътките на гнева. От незапомнени години не ги беше викала.
Той не чуваше какво си говорят, и чакаше. По устните му играеше надменност. Знаеше, че е избран и бе любопитен за следващите пасове на съдбата. И смъртта бе пас, знаеше също.
˗ Затова бе безстрашен, нали? Защото имаше време до смъртта. И реши да го прекараш в убиване.
˗ Убивах само лошите ˗ каза смъртният. ˗ Някой трябваше да върши и това. Друг по-подходящ за обявата нямаше.
Беше самоуверен и спокоен. И Атропос се вбеси. Удари го силно в ребрата с болката и си отиде. Той остана прегънат на две, в адови мъки, но жив.
˗ Защо го направи – рече Клото.
˗ За да не изостана от вас. Вие и двете се изложихте, но аз слагам точката, нали? За този случай специално ще я преместя. 87 е цяла, дълга година ˗ стрелна ги Атропос.
В шевната стая пороците на грешните и безгрешните така се бяха омесили, че настана тишина.
Светлана Николова е филолог, журналист и PR с магистърски степени по специалностите “Актуална българистика” и Дипломация и международни отношения“. От 2017 г. работи в сферата на образованието и е заместник-директор на професионалната гимназия „Захари Стоянов“ в Харманли.
Има национални и международни награди за поезия и проза, сред които Националната награда за поезия „Биньо Иванов“ ( 2023 г.).
Издала е стихосбирките „Дъждовни магистрали“, (обявена за „Книга на 2014 г.“ от КДК Хасково в рамките на Националния конкурс „Южна пролет“ 2015) и „На раменете ми“ (Изида, 2023), издадена с подкрепата на Министерството на културата, както и на сборника с разкази „Очите на Марта“ (Изида, 2025), отличена с литературна награда “Светлоструй” и е номинирана за Националната награда за чистота на българския език “Д-р Иван Богоров” през 2025 г.
Be the first to comment