Признавам, че на няколко пъти излизах по-рано от работа, за да протестирам. Не че имахме кой знае какво за вършене. От седмица само приключвахме вече приети поръчки. И през по-голяма част от времето стояхме със скръстени ръце край машините. Или се мотаехме, докато дойде края на работния ден. Надявахме се шефът да сключи нови договори. Поне той така обещаваше. Нито сключи договори, нито прие поръчки. Накрая обяви фалит. Оказа се опит да не ни плати за месец и половина работа. Но няма да го оставим на спокойствие. Няма какво да се заблуждава. Шефът не е от тези дето могат да забегнат на Аруба или на Сейшелските острови, за да забравят, че не са платили на работниците си.
Тогава поне бях напълно свободен да протестирам колкото си искам и да викам „Оставка!” по всяко време на денонощието. На протеста се чувствах добре. Бях сред хора, които имаха същата настройка към случващото се в страната. И навсякъде по света. Останеш ли без работа, някак си съвсем естествено започваш да се вълнуваш не само от своите, но и от световните проблеми. По този начин е по-лесно, предполагам, да понесеш личните неприятности. Бях се приготвил да протестирам всекидневно. Но жена ми настоя да отида с дъщеричката на море. От три години не бяхме ходили. Преди бяхме там всяка година. Но препоръчаха дъщеричката обезателно да отиде, защото боледуваше през три месеца от гнойна ангина. И е доста бледа. Щяхме да прекараме седем дни. Заедно с пътуването щеше да стане истинска почивка. Жена ми през това време ще работи. Нямаше друг начин. Но все пак се опитах да възразя, защото спестяванията ни бяха съвсем изтънели, и едва ли щяха да стигнат до следващия месец. Тя ме прекъсна и обяви, че имаме достатъчно пари. По-късно разбрах, че е продала къщата на село. Уж щяхме да я използваме вместо вила, но сега дори се зарадвах. Не съжалявах кой знае колко за имота. Така и така от години никой не живееше там.
Родителите на жена ми се споминаха и къщата остана без никакъв надзор. Само двама начервени цигани с обици, газени шалчета и други подобни украшения, бяха се нанесли неизвестно кога. Но след като на два пъти едва не предизвикаха пожар се наложи да ги изхвърля. Имаше и четири кучета в двора. Тях оставих на спокойствие, въпреки че ме лаеха през цялото време. Черното дори се опита да ме захапе за прасеца. Усетих му зъбите, но се измъкнах навреме. Иначе нали знаете какви големи инжекции трябваше да ми бият. А не съм сигурен, след като не съм получавал заплата толкова време, дали продължават да ми плащат здравните осигуровки. Не ги ли плащат сумите за лекуване стават огромни. Оставих кучетата да обитават двора и да пазят имота.
Върнах се от морето и отново протестирах, виках „Оставка!”, „ Стига са ни управлявали мафиоти!” и така нататък истини и лозунги. Както си му е реда. Чувах, че на някои плащали за протестите. Вероятно има истина в такова твърдение. Но на мене, ако ме питате, дори не са ми предлагали. И се чудех как ли щях да реагирам, има ли възможност за викането и протестирането да получавам по някой лев. Все пак от доста време съм безработен, пък и парите от къщата на жена ми са на привършване. Иначе аз така и така си протестирам, свиркам и викам. Искаше ми се да откажа, ако беше се случило. Не се случи. И по-добре. Да не подлагам на изпитание честността, достойнство и другите избледняващи свои достойнства.
После получих някакви болки в стомаха. Ама не точно в стомаха, а малко по-нагоре и в страни. Цяла седмица се превивах. И пак пропуснах протестите. Не отидох и на лекар. Пих някакви отвари, специалитет на бабата от горния етаж. Помогнаха ми. Вече не ме болеше корема. Затова отново се появих на площада. Протестиращите и предишният път бяха по-малобройни, но с времето вече съвсем оредях редиците ни. Отстрани пред музея бяха дежурните, от тези, дето ги знам по физиономия от телевизията. Или така ми изглеждаха. Защото ако не са ги показвали, скоро щяха да ги покажат. Сега често даваха интервюта и коментираха какво се случва на площада и в страната. Всички се познаваха, поздравяваха се интимно, заедно се движеха. Казват, че някои от тях били с големи заплати. В разни международни организации. Плащали им в евро. На левовете много-много не обръщали внимание. Не бях наясно защо протестират. Чувах, че били недоволни от морала на управляващите. И аз бях недоволен. Ама и от техния морал съм недоволен. Защото със сигурност знам, че днес протестират, а утре отново ще са в по-изгодна от вчерашната си позиция. И заплатите им в евро ще стана поне двойни.
Не е задължително да са в Парламента и Министерския съвет. Но някои със сигурност и там ще се озоват. Тяхната работа е ясна. Независимо как се групират и прегрупират. Моята не е. До голяма степен. Или напълно. Аз заради това отново съм тук. И съм готов вечно да протестирам, друго не ми остава. Особено ако не успея скоро да намеря работа. Само дето не мога да разбера защо сме заедно. Вероятно, защото ако разделим техния и моя протест, никой няма да ни забележи. И се налага заедно да викаме, да свирим с пластмасовите свирки, и да бием тъпаните срещу правителството. Дано накрая ни чуят. До сега не стана ясно в какво състояние е слухът на управляващите. Уж чуват, ама явно от доста далече. И не обръщат достатъчно внимание. Понякога мисля с носталгия за времето преди да се оженя. Тогава проблемите ми бяха или естетически, или сексуални. Дори и да ми изглеждаха неразрешими, имаха сравнително безболезнен край. Но като имаш дъщеря и работеща за малко пари жена, е различно. Готов съм да се радикализирам. Като онези дето се палят, и се взривяват.
Защото с разходките из софийските улици, с виковете „Оставка!” и „Мафия!”, почти нищо до сега не сме постигнали. Само дето отбелязват присъствието ни на площада по телевизията и във вестниците. Ама това какво означава. Не съм много сигурен. Май ни показват, защото няма какво друго да покажат. Имат ли, едва ли ще ни забележат. Ще ни оставят да си викаме и свиркаме. Затова сега не съм сигурен доколко има смисъл да продължаваме по същия начин. Защото какво постигнахме? Хич не ми се разсъждава на тази тема, но се налага. Само дето ни хвалят, че сме гражданско общество и така нататък. Това не ме топли. Имахме цели, и сега ги имаме, но отдавна съм разбрал, че не използваме правилните средства за постигане на целите си. Нещо трябва да се промени, искаме ли да се случат поне някои от желанията и напразните ни очаквания.
Be the first to comment