Депутати от няколко парламента след 1989 г. предлагаха специални закони за защита на българския език, които да пазят чистотата му. Последният опит е от 2012 г. – законопроектът бе внесен от народните представители Любен Корнезов, Огнян Стоичков и Станислав Станилов. И всеки път експертите по речта възразяваха, че езикът е жива материя и не подлежи на силово администриране.
За първи път обаче имаме истинско доказателство за това твърдение на теоретиците. Последната година на активно политическо говорене покрай протестите роди някои сочни клишета, които отровиха колективното демократично съзнание по доста неприятен начин. Те бяха замислени да ни отворят очите, но в крайна сметка се превърнаха в посмешище. Оптимистичното е, че този процес нагледно ни показа, че езикът като всяка жива материя има невероятната способност да се самопочиства от бездарния боклук, който някои от говорещите ръсят в него. Вкараните с много патос думи и фрази като „задкулисие“, „граждански протест“ и „морал в политиката“ днес се отбягват от всеки, който иска да бъде приеман сериозно. Защото будят само усмивки и говорят за творческо безсилие и политическо късогледство. Те също така ни показват някои тъжни особености на начина, по който българите гледат на обществения си живот.
Задкулисие бе може би най-дразнещото от новопоявилите се клишета. Че го има, никой никога не се е съмнявал. Но наричането на всичко нередно в политиката с тази дума му придава загадъчен, почти вълшебен ореол. За хората с истинска демократична мая има престъпление и наказание, има закони, които се отнасят с еднаква сила за всички. Ако познаваш механизмите, по които работи държавата, наясно си как да се възползваш от тях, тогава виждаш само пристъпили правилата и процедура, по която да ги накажеш. За човека с по-ограничено и първобитно мислене има мистични зли демони, които се крият от дневната светлина, излизат по тъмна доба и рушат с тайнствени заклинания демокрацията.
В „задкулисие“ има страх и примирение. В „престъпление и наказание“ има активност и осъзнаване на собствената си сила. Примитивната вяра в „задкулисието“, а не неговото разследване, ни държи в някакъв сюрреалистичен карнавал на сенките, в който не можем и не бива да си обясняваме света около себе си. Днес се ползва само в партизански словесни двубои – така наричаш тайнствената сила зад противника си, без да я изобличаваш докрай. От страх, че тогава той ще изобличи пък твоето „задкулисие“.
„Морал в политиката“ е фраза, която също вече нищо не значи поради злоупотреба с нея. Да ходиш на протест, искайки „морал в политиката“, е същото като да издигнеш плакат за „талант в литературата“, примерно. И вторият жест ми се струва много по-смислен и достоен от първия. Литературата е красиво изкуство благодарение на гениите си, но те са малко. Огромната част от хората, които се наричат писатели, са бездарни графомани. По същия начин мнозинството политици по всички страни са нискоморални тарикати или опортюнисти, а в най-добрия случай посредствени честни хора или партийни послушници и кариеристи, които властта развращава. Малцина са визионерите с неподатлив на влияния интегритет като Дьо Гол, Аденауер, Татчър. Да искаме всички да са като тях е най-малкото нереалистично, както е нереалистично да настояваме всички да пишат като Достоевски или Шекспир. Разликата между добрата демокрация и фасадните й псевдоверсии е контролът на избирателите и правосъдието над управлението, не моралът на политиците. Ако те безпрепятствено развратничат с властта, значи демосът не си е свършил работата и им позволява.
Странно, но „гражданско общество“ у нас успя да се превърне в изтъркано и нищо незначещо клише още преди самото общество да се е родило във вида, в който го има в развитите държави с демократични традиции. За такова у нас минават всякакви незнайно от кого финансирани НПО, които крият спонсорите си; Бисер Миланов, назоваван и Петното; вечният Йоло Денев; всеки, който има картон, летва и боички, за да си напише лозунг. Под „граждански“ етикет се пробутват и корпоративни интереси, демонизира се противник, задкулисно (простете клишето) се води партийна политика. Затова от миналия февруари насам все повече хора иронично казват, че биха искали да ги смятат за селяни, ако това ще е обликът на гражданите. Много трудно в псевдогражданското бърборене си намират място и успяват да се изявят хора, които наистина честно представляват определени прослойки, гилдии, съсловия и настроения на обществото и наистина не са част от голямата скрита политическа игра.
Фразата „гражданско общество“ бе доубита, когато я приплъзнаха по оста „рубладжия – соросоид“ – още две думи, които добиха иронична конотация заради прекаляването с тях. Лошото е, че все още звучат от устата и на сериозни политици. Които, произнасяйки ги, индиректно доказват това, което ни е известно още от времето на император Веспасиан – че парите не миришат. Особено собствените. А чуждите подлежат на бичуване.
„Опорни точки“ е друга фраза, която осиротя и се превърна в хумористичен материал и оръжие в партизански престрелки. Неясно защо, тъй като преди това си беше съвсем неутрална. В американската политика е обичайна процедура и до днес да се разпращат тъй наречените talking points (почти буквално „опорни точки“). Нормално оръжие на партия да застане на единна позиция или да организира кризисен пиар. Дори в англосаксонската политика ръководителят на парламентарна група съвсем официално се нарича whip (буквално – камшик), който изтръгва понякога със силата на изнудването съгласието на депутатите си по определени вотове. Но обществото е очевидно обхванато от анархистични пориви и не признава нормалната политическа практика. Дали щеше да е по-доволно, ако партиите се раздираха от противоречия и не можеха да решат нищо по същество, затънали в безкрайни спорове между лични позиции?
С „платен интернет трол“ също се злоупотребява доста напоследък, и то от… интернет тролове, независимо дали платени, или безплатни. Така те наричат всички хора, които имат различно от тяхното мнение. Фразата се превърна в средство за унижаване, дискредитиране и засрамване на опонента ad hominem, на лична основа, без изобщо да се обръща внимание на аргументите му.
Различните периоди от най-новата ни история имат различна история с клишетата. По тоталитарно време в такива се бяха превърнали „бурни и продължителни аплодисменти“, „ръководната роля на партията“ и т.н. Бездарието се подмазваше с тях на силните на деня, нормалните хора се усмихваха, когато ги чуят. С настъпването на демокрацията вкарахме парвенюшкия си копнеж по американския лайф (за разлика от доскорошната „жизнь“) в изтъркани названия като лайфстайл, култов, легенда, звезда и един куп мръсни думи. Всички те вече се избягват от хората, които имат претенции, че се справят с речта. Очевидно всяка политическа мода, с която се прекалява, унищожава сериозността на част от езика. Лошото днес е, че са засегнати думи и фрази като „гражданско общество“ и „протест“. С тях се злоупотреби по политически причини и ще ни трябва дълго време и много реални безкористни дела, за да ги върнем обратно в нормална употреба. Защото през клиширането им се нанесе и тежка вреда върху демократичното мислене изобщо, гражданските действия и съпротивата станаха съмнителни, придобиха „задкулисие“.
Езикът е велика сила и като всяко мощно оръжие, ако попадне в ръцете на некомпетентни, нечисти или бездарни хора, може да наранява и вреди. И докато политиците го изнасилват партизански, поетите и писателите май мълчат или се обаждат рядко и недостатъчно. А чистотата и богатството на българския език, запазването на смисъла на светите му думи от опорочаване – всичко това е изцяло в техни ръце.
в. „Преса“
Скрийте този крокозъбел, че децата се страхуват от вида й!