На чешмата, сгушена в стария бъзак, някогашният майстор Стефан е поставил надпис. “Ковачлъко учил, а чешмата самоук правил”. Навярно ромонът на водата и фолклорните напеви са го подтикнали към римуване на написаното.
Но не затова ми е думата. А за хармонията и после-дователността на живота. Селската пустош, обвита в тишина нижеше овехтелите свидетели на отминалото време. Животът сякаш отдавна е окачен под стрехите, редом с изсушени чушки и човек трябва да се надигне на пръсти, за да го докосне. Допирът с него ръсеше прахоляк, а неволното примигване те докарва до просълзяване. През сълзите се виждаха далеч повече подробности от селското битие. През тези малки лупички дори сърцето успяваше да зърне отдалеченото време.
Но не затова ми е думата. А за последователността в хармонията на направеното от майстор Стефан.
Може би затова времето не успяваше да заличи чешмата. Даже и водата от двата чучура понякога намаляваше, но никога не спираше. Архитектурните форми и пестеливи детайли навяваха смирение, преклонение пред живителния ромон на водата. Удивителна е тази заедност на човек и природа!
Но не затова ми е думата. А за стряскащата дисхармония в непоследователния ни живот.
Но за това – друг път.
Звучи много хубаво.