Днес се срамувам, че съм българин! Казвам го като журналист, казвам го като баща на трима синове, казвам го като гражданин на Европейския съюз.
Днес всичкият ми патриотизъм и национализъм е голям колкото телцето на убито от държавата си дете, което на 14 години тежи 8 килограма.
Националното ми самочувствие мирише на повърнато – като онази храна, извадена от стомаха на 15-годишната Анета: 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренени гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия.
Или не искате да чувате за тези деца? А на своите не давате да четат дори и Дикенс…
Човешкото в мен крещи, че не е възможно хора на държавна служба да убиват сираци и изоставени деца с глад, побои, системен тормоз и дори сексуална експлоатация. Журналистът в мен сухо ми припомня, че и в момента държавата храни децата в сиропиталищата си с 2,42 лева на ден.
И се обръщам с гняв назад, за да видя още веднъж лицемерната реакция на държавата, възмутила се чак до върха – до държавния глава Георги Първанов – от филма на БиБиСи за децата от Могилино. Де да бяха само те…
Иска ми се да попитам всичките напористи кандидати за главен прокурор какво ще направят утре, когато в някой „социален дом” умре от естествена смърт поредния 8-килограмов юноша или извадят стелки за обувки и парцали от стомаха на дете с умствена изостаналост – щом е олигофрен, значи може и така.
Защото вчера едни прокурори решиха така. И дори облякоха дълбокото си вътрешно убеждение с параграфи и алинеи.
Да, днес се срамувам, че съм българин! Но не съм изгубил разума си от гняв чак дотам, че да поискам връщане на смъртното наказание. Просто искам държавата да изпълнява задълженията си и да гарантира правото на живот на своите деца. Защото, както казват „онези родоотстъпници от БХК” – убиват институциите, а не умствената изостаналост.
И не на последно място – възприемам всяка присъда срещу България, произнесена от Европейския съд по правата на човека не като клеймо, а като шанс на моята държава да стане нормална.
Което може и да е наивно, защото все не става и не става…
Be the first to comment