Живеем като в “Полет над кукувиче гнездо”

Толкова застрашително уродлива започва да се превръща и с такива бързи темпове започва деградира родната ни действителност, че човек за кратко време да се откъсне от нея някъде из нормалните държави, завърне ли се в нея, неизбежно изпитва стрес и шок – майко мила, какво става, какво още може да се случи, ние колективно откачили ли сме, та преспокойно си живеем като в кукувичето ни гнездо и преуплашено търпим абсурдността на старшата ни сестра?!

Накъдето и да се обърна – едно и също. Навсякъде, на всички нива и стъпълца на властта, във всички области и периметърчета на управлението са се самовъзпроизвели идентичните типажи, различаващи се само по обхвата на това, което командорят. Като матрьошки наизскачали една от друга… Размножили се като под индиго.

Човек постоянно се сблъсква с неизменното, вижда неизбежното – властваща персона, която не изпитва грам колебание в собственото си право да предрешава човешки съдби, да разрешава важни проблеми, да пререшава ключови процеси, да се налага с инфантилни импровизации, с пламнали очи, с неудържими имитации на стратегиране, със свещена дезориентираност, с клинично невъзпираема енергия, с апокалиптична неспособност за диалог, с трагично бъркане на видяното тук и там със знание!

Не съм извървял и сто крачки на родна земя, след като бях малко далеч от нея, без да се сблъскам тук с бруталната самоувереност, че ей-така, между другото, дали преди мачле с подчинени или след съвещание с началници, на кафенце или коняче, пътьом в държавната кола или чрез информация на уше от ННН (Някой Некадърник Наш), да не се отприщи войнстваща непоколебимост в собственото еднозначно право да правиш каквото ти хрумне, да не изригне агресивната безкритичност към личната ти непогрешимост, да не се развилнее мачкащата всичко под себе си неспособност към съмнение – а да не би евентуално все някак да не съм чак пък толкова прав?!

Тази персона на любителя-управленец, на аматьора-властващ, на зле образования мениджър, на лошо възпитания началник, на недоучения ръководител, ох, тя се плоди и множи, разлива се над държавата ни, над обществото ни, над града ни, над общината ни, над професионалната ни реализация, над младостта на България, над децата ни, над живота ни.
Това е най-голямото, най-тежкото, най-непоправимото, най-злощастното бедствие, което се стовари над нас, което като заваля, та цяло десетилетие, че и половин десетилетие отгоре, може и две скоро да станат…

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.