Защото Съединението прави силата!

Повечето от вас, дори да не живеете в столицата, навярно сте минавали поне веднъж в живота си покрай Парламента. Пък и да не сте, няма начин дори един българин да не го е виждал стотици пъти – и по телевизията, и на снимка… Та казвам това не за да коментираме народните избраници, които творят закони вътре. А нещо друго – онзи девиз, изписан на фасадата. Сещате се за какво говоря, нали? Ако пък някой не знае националния си девиз, по-добре изобщо да не си прави труда да чете по-натам. Всъщност, ние не сме единствени с точно този слоган. Той има латинска етимология – Concordia res parvae crescunt или Ex unitate vires, като освен на нашата страна е национално мото също на Белгия, Грузия и Хаити, а в исторически план – и на Акадия и на южноафриканската бурска Република Трансваал. За свой девиз го използват и графство Пембрукшър в Уелс и канадската провинция Квебек. У нас пък е въведен през 1887-ма. За причината всеки може веднага да се досети: успехът на Съединението на Княжество България с Източна Руменлия, с което Българската държава се уголемява двойно и увеличава своята сила и влияние на Балканите. Така преоткриваме великата сентенция от девиза на Белгия (“L’Union fait la force”). Но, може би, само като израз: нали знаем урока, който хан Кубрат дал на синовете си със снопа копия…

Та за Съединението ми беше мисълта. Точно това паметно събитие, което честваме днес. Което от 1998-ма е един от официалните ни празници. И благодарение на което днес, за да отидеш от Северна в Южна България или обратно, не ти се налага да преминаваш през КПП-та в старопланинските проходи, както и да носиш със себе си задграничен паспорт. А преди есента на 1885-та наистина е било така, колкото и да е трудно да си го представим. Точно оттам, по билото на Балкана, е минавала границата между Княжеството и Източна Румелия, имало е митници.

Какво обаче се случва, за да се стигне до този преломен момент?

Първо, Берлинският договор. Който за десетилетия ще предопредели не само съдбата на балканските народи, ще превърне полуострова в бурето с барут на Европа, ще доведе до военни конфликти и дори до единия от двата най-кървави в световната история – Първата световна война. Идеята за конгреса се ражда още в хода на Руско-турската – първоначално, за международна конференция, на която Великите сили (Великобритания, Австро-Унгария, Русия, Франция, Германия, Италия) да обсъдят резултатите от войната, създаването на Българска държава, уреждането на статута на Цариград, Босфора, Дарданелите, Румъния, Сърбия и Черна гора и подялбата на османските владения. Великобритания и Австро-Унгария поставят свикването на конгреса и ревизирането на Санстефанския договор като условия за запазване на мира с Русия. Най-важно за тях е да бъде разкъсан българският народ в етническите му граници, олицетворени от Българската държава – каквато я предвижда договорът от Сан Стефано. Русия вече е изчерпала силите си да се противопоставя с военни средства и се съгласява.

Конгресът завършва на 1-ви (13-ти по нов стил) юли 1878-ма. Твърди се, че решенията били компромис между интересите на Русия и Австро-Унгария. Те са взети и без нито един български представител: народът ни е разпокъсан на седем части, с пет различни начина на управление в своята територия! Англия постига почти всичките си цели: автономната българска държава е с много по-малка територия, отколкото предвижда Санстефанският договор, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, а териториалните печалби на Русия са сведени единствено до Бесарабия. На Балканите се раждат само три суверенни държави: Черна Гора, Сърбия и Румъния. Всичко това залага куп проблеми, които ще тлеят, за да избухват като бомби със закъснител последователно в следващите десетилетия.

След като българските земи са буквално разпокъсани, естествено е в главен идеал на българите да се превърне националното обединение, за да се съединят Северна и Южна България и към тях се присъединят Македония и Одринско, останали под османска власт.

И следва първият опит за съединение

– още през 1880-та съдбата поднася удобен случай: изострените гранични спорове между Турция, Гърция и Черна Гора. През май в Сливен Константин Величков, Иван Гешов, Георги Тилев, д-р Георги Странски и Георги Хаканов основават Централен народен комитет, който организира Съединението. Княз Александър I пък изпраща в Лондон Стефан Панаретов с мисията да провери отношението на английското правителство към подготвяното Съединение. Разбира се, както може и да се очаква, Великите сили са против. Правителството на Драган Цанков също се противопоставя на съединението, ако то не е несъгласувано с Русия. Тя пък периодично дава надежда на българите, но при условие, че ще се извърши когато и както тя реши. По-късно князът в свое обръщение към българския народ призовава „да се пази тишина“. Така нещата остават без развитие 4 години.

В началото на 1884-та съединисткото движение отново набира скорост.

Този път причина е борбата между Народната и Либералната партия в Източна Румелия. Народната повсеместно прокламира идеята и дори изпраща Иван Ст. Гешов и Христо Христов да защитят каузата пред Европа. След като вече става управляваща, парията сама се отказва от идеята за съединението, под предлог, че международно положение в този момент не е благоприятно за такива действия. В края на същата година и началото на 1885-та обществеността – и от двете страни на Балкана, започва силно да негодува заради засилените репресии над християнското население, останало в границите на Османската империя. Захари Стоянов става инициатор на основания в Пловдив през февруари 1885-та Български таен революционен централен комитет (БТРЦК), чиято цел е „окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие“ – с други думи, Македония да се освободи и заедно с Източна Румелия да се присъединят към Княжеството. Членове на БТРЦК и на комитетите, които след това започват да се създават в други градове и села, са участвали в национално-освободителното движение и опълченци.

Трябва ли да съществува Румелия? Не!“ – пита и лаконично отговаря на страниците на в. „Борба“ Захари Стоянов. „Бой искаме, само бой!“ – призовава още авторът на „Записки по българските въстания“. През пролетта на 1885-та Стоянов е и напълно убеден, че Съединението трябва да бъде прогласено чрез чети.

Заради слабостта на българската държава, все пак се налага съединистите да се ограничат само до обединението на Северна и Южна България. Това решение е взето на заседание на БТРЦК на 25-ти юли в пловдивското село Дермендере (днешното Първенец): „да се води борба само за съединението на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър“. Главната задача е комитетът да спечели на своя страна източнорумелийската войска. Капитан Паница отговаря за връзките с военните. Комитетът се свързва с майорите Р. Николов, Д. Николаев, Д. Филов. Решава се също началото на действията да е около средата на септември. По план, приет на 23-ти август, основният удар трябва да е срещу пловдивския конак и представителните институции; отряди пък да завземат Пазарджик и другите по-големи градове.

Към средата на август започват масови брожения и демонстрации.

Най-силни са те в Голямо Конаре – неслучайно по-късно преименувано в Съединение. Там действа и четата на Чардафон Велики (Продан Тишков) заедно със своите „фараони“, както сам шеговито нарича той своите бойци. Чардафон дори си ушил специална четническа униформа, като на шивача казал, че дрехите му трябват за… театрално представление.

Импулсът, който дава тласък на решителните действия, е

бунтът на 2-ри септември в Панагюрище.

Знайно е каква слава си спечелват панагюрци още през Априлското въстание. И сега, разбира се, не искат да бъдат преварени от голямоконарци. Народното недоволство е вече отпушено. През следващите дни в немалко селища, дори в онези, в които няма местни комитети, се вдигат на бунт.

На 5-ти срещу 6-ти септември правителството на Източна Румелия заседава до среднощ. Накрая решава да изпрати телеграма до Цариград, че не може да се справи със ситуацията и трябва да се изпратят войски. Което на практика означава областта да бъда окупирана. В последния момент обаче, Гаврил Кръстевич спира телеграмата. „Не бива да се информира Цариград. И аз съм българин. Каквото ще става – да става!“ – отсича той. Още в ранната утрин войските, командвани от Данаил Николаев и четата на Чардафон, влизат в Пловдив, обкръжават конака. По едно време се чува, че Кръстевич бил избягал пре Марица. По-късно става ясно, че това е кьорфишек.

Зад заключените врати се е строила войска. Българи – срещу българи! Данаил Николаев заплашва, че ако не отворят, ще докара топ и ще разбие вратата. В някакъв момент обаче става чудо: Данаил Николаев и войниците му извикват: „Да живее българският княз Александър! Ура!“ – и портите на конака, досущ като вратите на Сезам… се отварят!

Извеждат генерал-губернатора Георги Кръстевич. Тогава той казва: „И аз съм българин. Ако съм изгубил всичко – българският народ е печелил!“

Румелийското правителство е свалено.

Съединението на двете Българии е провъзгласено!

Временно правителство в Пловдив, начело с д-р Георги Странски, приема управлението до пристигането на княз Александър I. В това време, във всички краища на България започва масови събрания и манифестации. Изпращат се декларации. По площадите се организират празненства. Народът ликува. От този момент той е една идея по-близо до Санстефанския идеал. А в руското консулство, казват, черпели с шампанско и хайвер. Навярно за Съединението е почерпил и английският консул, когото съединистите предварително били привлекли на своя страна за каузата.

Естествено, Съединението не остава без последствия на международната сцена.

Слабо е да се каже, че новообединената Българска държава е в трудно международно положение. Османската империя струпва войски на границата. Сръбският крал Милан Обренович също мобилизира армията си. На 24-ти октомври Великите сили се събират в Цариград на конференция за уреждане на Източнорумелийския въпрос. И с оправданието, че равновесието на Балканите било нарушено, на 2-ри ноември крал Милан, не без подкрепата на Австро-Унгария, нападна България. Както вече писахме в материала за капитан Узунов – защитникът на Видин, сърбите разчитат на това, че нашата войска е млада и неопитна, без добре обучени командири. Да, но се оказват в голяма заблуда. Българите, обединени от националния идеал, показват геройство и упоритост, изненадали не само сърбите. Така победата във войната оконачтелно затвърждава акта на Съединението.

След Цариградската посланическа конференция през 1885-та – 1886-та

Съединението е международно признато.

Това става след дълги дипломатически войни и с Българо-Турската спогодба през 1886-та. Развитието на страната получава силен тласък. България вече е фактор на международната политическа сцена. Това е и предпоставка за следващата важна цел: независимата Българска държава. И благодарение на това, макар и други българи – в Македония и Одринска Тракия, да остават извън пределите на страната, поне Северна и Южна България, са обединени. И не е излишно в дни като този да си припомняме националния ни девиз – защото само обединени можем да просперираме и да сме силни.

Свързани публикации

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.