Защо войната трябва да бъде насаждана заедно с многото други страхове

Бойко Борисов: Готвя се за война.
Кубрат Пулев: Ако има война, ще дам живота си за България.
Акад. Георги Марков: Светът е на крачка от войната.
Тома Томов: Готови сме за нова война, която ще се води с ядрени оръжия.

Вече веднъж коментирах все по-честата употреба на думата „война“.
Тук ще започне да сработва обратната връзка – ние си говорим по начин, който съответства на това, което сме и което мислим, но постепенно започваме да мислим така и да ставаме такива, че да съответстваме на начина, по който говорим.
Първо, не разбирам защо към всички други обществени страхове трябва да се добавя насаждането на още един и то доста страшен страх.
Второ, публичното пространство все повече се превръща в премерване на собствените мазохизми и превръщането им в садизми спрямо обществото.
Трето, когато се говори нещо на глас от хора, способни да формират обществено мнение, то не е коректно и даже е подло да се пробутва личното мнение (често дрогирано със свръхдоза комплекси) като експертно, защото хората от такива личности очакват, че говорят експертно, информирано, със знание и с виждане поне два хода напред.
Четвърто, да не стане някой ден като с лъжливото овчарче – толкова пъти с лъжа и измама викало „Вълк!“, че когато наистина дошъл вълкът, никой вече не му вярвал.
Защото, както по друг повод казва мой приятел, овчарчетата у нас толкова често, така непрекъснато и тъй по навик лъжат, че когато някой ден все пак кажат някоя истина, тя вече ще звучи като елементарно съчинена, нелепо скроена, глупаво измислена лъжа.