Защо борбата с корупцията в България не дава резултат?

Не би било пресилено да се каже, че корупцията е политически, икономически и социален проблем №1 за България. Според актуално изследване на Европейския парламент България губи между 14 и 22% от БВП на година поради корупционни практики.

Предвид мащаба на проблема за България и неговата устойчивост във времето, ИПИ си постави за цел да анализира антикорупционните политики в страната и работата на органите, които се борят с корупцията. Основният въпрос, на който анализът търси отговор, е защо борбата с корупцията в България до момента не дава резултат. Разгледани са както антикорупционните стратегии и планове от 2001 г. досега, така и институционалната рамка и резултатите в борбата с корупцията. Специално внимание е отделено на последния проект на „антикорупционен закон”, изготвен от екипа на вицепремиера Меглена Кунева в началото на 2016 г.

Анализът разкрива редица слабости в борбата с корупцията в България, като същевременно предлага и възможни решения на база на най-добрите световни практики. Ето и някои от основните изводи от анализа:

1/ България не прилага международните стандарти за борба с корупцията

Основните международни стандарти за борба с корупцията са заложени в няколко документа. Сред тях е Конвенцията на ООН за борба с корупцията[1] от 2003 г., като две от основните задължения на страните по нея са:

  • Създаване на специализирани разследващи/наказателни органи за борба с корупцията,
  • Създаване на специализиран административен орган за превенция на корупцията.

Въпреки че България е подписала Конвенцията, към момента в страната няма специализиран наказателно-правен орган за борба с корупцията. В същото време в редица страни са създадени и работят такива органи. Някои страни избират тези органи да бъдат разположени в самата прокуратура, какъвто е случаят с Испания, Румъния и Австрия. Други предпочитат да изградят такива структури в полицията (Белгия), а трети поставят този разследващ орган като част от съдебната полиция към министерството на правосъдието (Финландия).

2/ Необходима е реформа в административните органи за противодействие на корупцията

Предложеното създаване на единен орган за проверка на почтеността, конфликта на интереси и имуществото на лица, упражняващи държавна власт, е стъпка в правилната посока. Тези дейности са сходни по своята същност и извършването им от един орган, както последният проект на антикорупционен закон предвижда, би направило проверките за почтеност не само по-обхватни, но и по-ефективни. Сериозен негатив на законопроекта, обаче, е планираното сливане на органа за почтеност с органа по отнемане на незаконно придобито имущество. Новият орган ще установява и налага наказание за конфликт на интереси и след това ще иска от окръжния съд отнемане на имущество на основание собственото си наказателно постановление. Това би могло да се превърне в предпоставка за несправедлива и незаконосъобразна репресия.

В същото време, обаче, не бива борбата с корупцията да се води единствено и само в полето на административните мерки. Практиката на редица развити страни показва, че основните инструменти за борба с корупцията са в полето на наказателното правосъдие.

3/ Ниските резултати в борбата с корупцията се дължат най-вече на слабости в прокуратурата

Анализът се опитва да покаже връзката между ниските резултати на българската прокуратура по дела за корупция и неосъществената реформа в самата институция. Като основен проблем се очертава силната централизираност, която води до скованост в действията на редовите прокурори и до липса на инициативност. Тази „свръхцентрализираност” намира своята рамка в Закона за съдебната власт и е доразвита в подзаконовите актове на главния прокурор и Върховната касационна прокуратура, както и в ежедневната практика. От друга страна, липсата на отчетност на ръководството на прокуратурата е отчетена като проблем както в редица решения на Европейския съд по правата на човека, така и в докладите на Европейската комисия и Съвета на Европа.

4/ Нужен е специализиран наказателно-правен орган за борба с корупцията

Анализът излага аргументи в полза на тезата, че втората част от реформата в прокуратурата трябва да включва създаване на независим антикорупционен орган в рамките на самата прокуратура.  Наблюдава се положителна връзка между добрите практики в множество европейски страни и факта, че тези страни са приложили международните стандарти за антикорупционни органи. Тези стандарти се намират в няколко документа на ЕК, Съвета на Европа и ООН, които посочват, че органът, разследващ корупция, следва да бъде:

  • Специализиран – компетентността му да е само или предимно по дела за корупционни престъпления;
  • Автономен – независим от останалите институции и отчетен на най-високо ниво, т.е. на ниво Висш съдебен съвет и/или Парламент.
  • Отчетен и прозрачен – неговите структура, правомощия и дейност да бъдат публични при спазване на следствената тайна. Ръководството на този орган да бъде отчетно на най-високо ниво, т.е. на ниво Висш съдебен съвет и/или Парламент.
  • Осигурен с необходимите човешки и финансови ресурси – повечето европейски страни са създали отделна структура, макар и формално в рамките на прокуратурата, със значителен брой прокурори, следователи и експерти.

Необходимо е тези международни стандарти и добри практики да бъдат приложени и в България, за да има сериозен държавен и обществен отпор на едно явление, добило пандемични размери. Административните мерки, свързани с почтеността, конфликта на интереси и публичността на имуществото на политици, магистрати и държавни служители са важни, но са помощни. Основната тежест следва да бъде поета от органите с прокурорски и разследващи функции. Необходимите промени трябва да залегнат в актуализирана антикорупционна стратегия,  като последователно и прецизно се начертае пътят за реформа в прокуратурата и за създаване на специализиран автономен орган за разследване на корупционни престъпления съгласно Конвенцията на ООН срещу корупцията.

 

 

(Целият анализ може да се прочете тук)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.