Случайно или не, почти 10 години съм сред земеделците. Моята лична кауза е свързана с паметта за моя дядо – той беше николапетковист. Отиде си от този свят преди 15 години. И по-добре – сигурно щеше да се разпсува, като види сегашното дередже на земеделците у нас.
Спомням си, че все повтаряше едно и също – хора, хора нямаме ние – образовани и умни, та да ни поведат. Още не мога да си отговоря на въпроса това ли е една от важните причини за сегашното състояние на земеделците – след 22 години преход все още има няколко организации – всяка с идеята, че тя е автентичният представител на земеделската кауза.
През годините, като журналист, отразих не една и не две срещи, кръгли маси и споразумения с идеята за постигане на земеделско единение. Нито една от тях не сполучи.
Вътрешното ми усещане и личните ми наблюдения ме довеждат до извода, че всеки от земеделските лидери искаше да се превърне в знаменосец на единението, но не и в негов безименен апостол. Може би това, че  никой не успя първо вътрешно в себе си да извърши земеделското обединение като се пребори със собствените си амбиции, суета и его е една от причините то да не се случи.
Колкото и да имаше по места в страната общи действия от различни по регистрация земеделски организации, това не стигна до върха на съответните ръководства и не произведе промяна. Което означава, че или организациите по места не са били толкова силни или нещо се е пропукало в демократичното устройство на Земеделския съюз, което е заложено в неговата уредба още от създаването му. Думата съюз не е случайна.
Промяна би била възможна, ако  всички земеделски организации отидат на един общ конгрес
– без лидери, без главни секретари и председатели на трибуната. И всички седнат долу, в залата. И се проведе един честен избор. Но едва ли някой вярва, че това е възможно…
Което сигурно обрича земеделската кауза на още дълги години летаргично състояние, независимо, че тук-там гласът на земеделците все още е важен или, че имат представителство във властта – централна или местна.
Смела е, разбира се, идеята земеделците сами да се борят за възвръщане на авторитета и достойнството в обществото, каквито заслужават. Но изминалите 22 години на политически конформизъм са оставили своя отпечатък и тази идея изисква трудна и дълга борба. Която отново минава през филтъра на вътрешната политическа хигиена, колкото и политиката днес да е мръсна работа.
Вероятно пак заради дядо ми, през годините имах специален интерес към репресираните земеделци. Съдбата ми даде историческия шанс да бъда по-близо до мнозина от тях. Някои вече не са сред живите, но уроците, които ми дадоха, ще останат едни от важните в живота ми.
Множество, на пръв поглед незначителни ситуации, изплуват в паметта ми, но за мен те са знакови за морала и манталитета на тези хора.
Спомням си, когато отидохме с бай Димитър Балчев, лека му пръст, да видим изложбата за лагерите в Белене в Националната художествена галерия. Той дълго се суетеше на входа, преди да изкачим стъпалата. После извади едно гребенче и грижливо причеса побелялата си коса. Помислих си, че това е личен акт на вътрешна подкрепа, преди срещата с тежките спомени за едни години, изживени най-вече под тоягата на потъпканото у човека. Не смеех да разпитвам за Белене, защото бях чела и чувала страховити неща. Но бай Димитър ми разказа, че това, което най-много го е измъчвало е бил фактът, че лагеристите е трябвало да спят едва върху 30 см пространство – неподвижни, без въздух и без лично пространство за най-естествената нужда на човека.
Това е един от многото случаи, които са ме отрезвявали и са ми подсказвали, че всички сме длъжници към мъката на българските земеделски мъченици.
Едно от нещата, които Земеделският съюз трябваше според мен задължително да направи, е
да се погрижи за съхранението на спомените на тези хора. Защото техните лични истории са част от общата ни история.
Мнозина от тях издадоха книги, но днес те са по-скоро самотни гласове, отколкото част от традиция за съхранение на собствената ни историческа памет.
Безценни за мен ще останат и срещите ми с покойния вече бай Милан Дренчев – една от знаковите фигури на българския преход. Срещите ми с него винаги са били в плоскостта на човешкото, обикновеното, колкото и необикновен човек да беше бай Милан Дренчев.
Той не беше лесен човек. Винаги ме е удивлявала у него една странна смесица на черти в характера – от една страна у бай Милан имаше една плашеща на моменти себичност, а от друга бе наивен като дете.
При всяка от срещите с него се питах: каква е тази сила на духа, която може да извади човек от обичайното русло на живота и да го хвърли в една борба без ясен изход? Как са устроени подобни личности и защо днес почти не се срещат такива?
Винаги съм приемала като исторически шанс възможността да разговарям с Милан Дренчев. Особено ме вълнуваше фактът, че той е бил толкова близо до големите земеделски водачи – д-р Г. М. Димитров, Никола Петков, Димитър Гичев, Евтим Арсов, Мара Рачова – исторически личности, за които е написано много. Но мен ме занимаваше човешката гледна точка и оценката на един принципен и до болка ревностен земеделец, какъвто беше бай Милан Дренчев. Затова при посещенията си при него в Дома за стари хора в столичния кв. „Дървеница”се радвах, когато заговореше за големите…
Изпълваше се с особено сияние, когато си припомняше как д-р Г.М. Димитров го е наричал „моето момче”. И с вълнение разказваше за него:
„Доктора /Бел. ред. Д-р Г. М. Димитров/ беше борец. Беше голям оратор. Огнен човек, магнетична личност. Изправеше ли се да говори, всички се вторачваха в него като омагьосани. Такава сила и енергия имаше.
Кольо /Бел. ред. Никола Петков/ не беше оратор, но никой нямаше неговите висока култура, информираност и всестранност на знанието. Изглеждаше умерен, но всъщност беше много неспокоен по природа. Беше аристократ – и по дух, и по образование, и по семейна принадлежност към голям и знатен род. Можеше да има друга съдба, но избра да изгори в борбата за земеделската кауза… Димитър Гичев беше природно интелигентен. Били сме противници с него по някои идеологически въпроси, но никога не съм си позволил да се държа неуважително към него. Гичев беше голям човек. Никога няма да забравя как го видях в последните му дни в затвора – един преждевременно остарял, смачкан и съсипан човек…Ръката му трепереше…И ми рече: „Милане, на Земеделския съюз му трябват живи, а не мъртви герои. Подписвайте и се спасявайте, че да спасите и каузата…”
Сигурно мнозина биха оспорвали думите на бай Милан Дренчев. И е видно, че за 22 години
отровата на Държавна сигурност още бавно мори земеделските редици като отдавна е посяла най-мръсното семе – това на съмнението. Нямам отговор как да се изкорени този отровен плевел. Но съм убедена, че изтръгването му първо е въпрос на лична морална хигиена. И едва след това на обществена.
Интересувах се съществувал ли е конфликт между двамата големи – д-р Г.М. Димитров и Никола Петков. Бай Милан ме гледаше със снизхождение и махваше с ръка: „Ти как мислиш – винаги между такива титани има борба. Но това е благородно състезание, а не дребно боричкане. Нали разбираш разликата. Защото всички бяха големи.”
Колко големи са земеделците днес – всеки дължи първо на себе си отговора на този въпрос. Един ден историята ще даде своя. Дано не бъде тъжен.