Още неизвестни факти от архивите на ДС

Прeди известно време ме впечатли (и затова я споделих на сайта си) статистика на наистина знаещ и информиран колега, че от 17-те водещи университети в страната ни, на поне 13 в управлението са замесени по един или друг, но все отговорен начин бивши кадри на ДС – висши началници, редови служители, агенти, политически полицаи и насилници, доброволни сътрудници, гадни доносници, съдържатели на явочни квартири…

Разбира се, още тогава поясних, че всеки случай си има своя специфика и че сред тези хора има стойностни български учени и образователни мениджъри, има и мои колеги и приятели. Но си казах мнението, а то не можеше да бъде друго, освен тревожно – върху университетите ни е наложена силно сплетена мрежа, пряко свързана с тоталитарния репресивен апарат на късния соц. Мрежа от лични и професионални (по принадлежност на тайните служби при социализма) приятелства, родства, лоялности, обвързаности и зависимости. И тази мрежа притежава контролния пакет от акции във висшето образование, следи за неговото количество и качество, решава кой какъв да бъде в него, превзела е отговорните държавни структури, държи финансовите потоци, реди кариерната политика, разпределя научните степени и звания, определя кой има право да преподава в дадено висше учебно заведение, солидарна е помежду си и засилва своето преплитане, възпроизвежда се и умножава чрез и със себеподобни – по каналите на тесните си контакти и взаимните материални и символни услуги, а също така като дава път на своите протежета, деца (собствените и на партньорите), близки, роднини и приятели (в доносничеството, в живота, в бизнеса и по интереси).

Ала всъщност не точно за това ми е думата сега.

Просто исках да кажа с по-горното, че следвайки своя интерес – да получа по-добра представа за истинското положение в управлението на нашето висше образование и напълно да подредя пъзела за това какво се случва в него, защо то има снижаващо се качество и не произвежда достатъчно конвертируем научен продукт, защо не дава шанс на конкуренцията и таланта, а се самозатваря в почти сектантски гилдии и непрозрачни братства, настроих сетивата си към по-висока чувствителност и започнах да следя много повече въпроси, проблеми и теми. Защото това е сферата все пак, в която се реализирам професионално и тя изобщо не ми е съвсем напълно безразлична. Та така – покрай другото, отново благодарение на мой приятел – стигнах до едно малко, но силно впечатлило ме откритие.

За пореден път и отново и отново се убедих, че ние не познаваме както трябва не само своята дълговековна история, но и по-близкото си историческо минало. Ние в общи линии знаем за себе си и за историята на България предимно онова, на което са ни научили и което са ни набили в главите по времето на социализма. С много малки изключения обявените тогава за добри, лоши и зли са добри, лоши и зли сега, а всеки опит да се променят мисленето и знанието се натъкват на яростна съпротива не само от зачислени на тази официозна ясла патриотари, но и от една група инквизитори от науката и никога не познаващи съмнението учени, монополизирали своята начетеност като истина от последна (и червена) инстанция.

Горе-долу така стоят нещата и за дисидентството у нас по време на социализма – те не е съществувало, обаче ако все пак се приеме, че го е имало, то в него всичко е акуратно прошнуровано и класифицирано, непроменимо подредено по приноси и заслуги.

Да, така е, не може да се отрече, че ние не сме имали Будапеща-56, Прага-68, Варшава-80; не сме имали дисиденти от мащаба на личностите от Харта 77 и „Солидарност“, но все пак…

Без да правя най-малкото сравнение с тези примери на съпротива, на смело и невероятно достойно гражданско поведение, аз се изненадах, когато научих, а после и прочетох че в средата на 70-те години (преди „Солидарност“!) у нас немалка група студенти в Софийския университет са се обединили в организация – Движение „Непримиримост“, имали са устав, разпространили са листовки със своите цели и са провеждали сбирки, натрупвали са членска маса.

Логично е, че понеже са си давали сметка какво правят и какви могат да бъдат последиците, но също така с идеализма на младостта и в духа на времето (а и като единствена възможност!), те са формулирали своите позиции чрез приетата тогава реторика.

Но дори понякога маскирани с общопознатите клишета (аз отлично помня не само какво се говореше, но и как се говореше тогава), тези студенти са сложили пръст в раните на обществото:

• те ще се борят все по-активно срещу отрицателните и вредните явления в родната действителност – безпринципност, политическа дилетантщина, ходатайство, себеустройване, мудност при внедряване на новото, „малката правда“, кариеризъм, мързел, рутина, подлизурщина, потребителски настроения, чиновнически страх и механично чиновническо безинициативно изпълнителство.
• те са за демократизацията на образователното дело, за премахването на милитаризма в бригадирското движение, за (забележете!! – Н. Сл.) самостоятелен Комсомол и за създаване на независим от БКП и правителството национален студентски съюз.

С тази намерения и цели, позиция и искания храбрите момичета и момчета от Движение „Непремиримост“ са разтърсили из основи висшето ръководство на БКП, спомогнали са значително за смяната на първия секретар на ЦК на ДКМС (Централен комитет на Димитровския Комунистически Младежки Съюз или Комсомол – от Коммунистический союз молодёжи). С техния разгром са се занимавали ДС – на ниво началник на VI управление, ключови кадри на БКП – и на национално, и на университетско равнище, а така също главна прокуратура. Разбира се, властта е имала тогава всички репресивни и информационни ресурси да потули, да скрие от обществото (та чак досега) тази организирана проява на съпротива.

А че комунистическата власт е изпитала силен шок и се е стреснала не на шега, за това говорят много факти (можем да се убедим и от цитираните по-долу документи). Все пак става дума за Юридическия факултет на СУ – където са едни от най-изявените и интелигентни млади хора.

При това там и по същото време, дори точно в курса на основните създатели на Движение „Непримиримост“ са били синът на диктатора Тодор Живков – Владимир Живков, синът на още един висш партиен лидер, Тано Цолов, децата на редица други партийни функционери и високопоставени номенклатурчици (е, в този курс е бил и един бъдещ наш демократичен президент, но той тогава не е вдъхвал доверие, че ще стане демократ с непримирима, ала вече в новите условия, съвест).

И се получава, че тези разглезени „царчета“ и синчета на тоталитарната система са се учили заедно с група млади нехранимайковци, които „бунят империята“.

Да добавя, че Юридическият факултет по това време е единствен в страната и статутът му е изключително престижен, елитен и отчасти елитарен.

Движение „Непримиримост“, съдейки по документите на ДС, е било единствено по рода си. С него разправата е била именно като с организация. Ако това бяха няколко души, техните имена щяха да се срещат в архивите на ДС, можеха дори тогава да бъдат направени публично достояние и народът да узнае, че тези и тези предатели са разобличени и осъдени. Но аз не срещнах нито едно име, натъкнах се само на крайно негативното отношение на властта и репресивните органи към движението като към едно цяло с очевидно организиран характер и затова породило такава тревога.

А времето тогава все още не е чак толкова трудно и безнадеждно за тоталитарната система. Във Виетнам САЩ са претърпели тежко военно и морално поражение, Западът и Изтокът са стигнали до преждевременния и исторически опроверган извод, че не могат да се победят един друг и затова, тъй като всички сме в една лодка, трябва да живеем мирно. Резултат от тази атмосфера на временно и струващо се непроменимо равенство на силите са и Хелзинкските споразумения, подписани през 1975 г., свързани също така и с приемането на 10 принципа на международните отношения.

Разкриването от ДС – вероятно чрез предателство – на Движение „Непримиримост“ е било звучен шамар за властта. То я е извадило от самодоволната и ленива летаргия на самоуспокоението – че обществото ни завинаги е приспано и подчинено. Та това не са някакви „недоубити останки от бившите“, това са едни от най-най-умните и образовани български младежи! Ето затова е важно да се проучи кратката, но ценна история на Движение „Непримиримост“. То променя отчасти поне самата ни представа за годините на застоя – че са били години на обществена апатия и тотално смирение, до степен да се смята България за най-сигурната за СССР соцстрана.

От това, което можах да прочета и да науча си правя извода, че Движение „Непримиримост“ е било чуждо на каквато и да било Его на отделните негови участници. Те явно са си представяли своята сила като единство, борещо се за демократична промяна на обществото, а не за промяна на някои от тях в користно-личен план.

Вероятно поради тази причина (или пък И поради тази причина) досега не са известни никакви имена от това Движение. А всъщност те си знаят на какъв тормоз са били подложени – как са били сплашвани и заплашвани, навиквани и привиквани; как са ги „мачкали“ в ЦК на БКП, как добри и смели съседи са казвали на родителите им, че са били посещавани от ДС и са питани за тях; как са имали сетне ред проблеми в живота. Тоталитарната система е успяла да пресече бързо, още в корена й идеята за разрастване на Движение „Непримиримост“ – имала е затова в арсенала си и сили (репресивни) и средства (преследване, шантаж). Особено активен в натиска срещу студентите е естествено деканът на Юридическия факултет тогава Костадин Лютов (той е професор по наказателно и наказателно изпълнително право), неприкрита, вярна дясна ръка на „партийния“ шеф на юристите по това време и зам.-председател на Държавния съвет (т.е. на Тодор Живков) Ярослав Радев. По-късно Лютов става Главен прокурор на България. Затова бруталната му и яростна, остра намеса в репресиите срещу активисти на Движение „Непримиримост“ не е просто малко по-напрегнат техен разговор с декана на факултета, а си е чиста проба челен сблъсък с ключова персона от репресивната машина на тоталитарната държава.

Това, че подобен и то „побеснял“ човек провежда не само разговор с тях, а направо своеобразен разпит, съпроводен с наказания и заплахи е свидетелство, че той е действал в резултат на много силен натиск „отгоре“, след като, както казваме сега, там са му набили канчето. И затова е колкото невъздържано арогантен, толкова и явно стъписан, че е проспал нещо изключително важно в поверения му факултет.

■ Ето какво може да се прочете в документа на VI-то управление ДС (политическата полиция) от 12 май 1976 г. „Лекция за идеологическата диверсия на противника, насочена срещу интелигенцията и младежта в НРБ“:

„Неотдавна органите на ДС по агентурен път доловиха сигнал, че студенти от ВУЗ в столицата са създали движение, което да работи под девиза „Непримиримост на дело“.
Както подобава при подобни случаи, бяха взети срочни мерки за бързо изясняване на получения сигнал, в резултат на което стана известно, че действително сред определени студентски среди съществува такова „движение“, към което са привлечени студенти от различни ВУЗ и факултети, с тенденция то да се разшири и сред работническата младеж.
Инициаторите на това „движение“ изготвили и размножили своеобразен призив, в която те разкриват общия характер, идеите и целите на същото.
Понеже и вие сте млади хора, но служители в ДС, ще ви прочета съдържанието на разпространявания призив, а в края на лекцията бихме могли заедно да направим коментар.
(следва прочитане на „призива“).“

■ Ще цитирам още един документ – „Материал за изказването на началника на VI управление пред националното съвещание на ДС“, от 19.08.1976 г.:
[Началник на VI управление на ДС е ген.-лейтенант Петър Стоянов.]

„В нашия живот все още има явления на така наречената „малка правда“, а младият човек по-болезнено реагира от възрастните, когато се сблъсква с несправедливост, равнодушие, кариеризъм, безпринципно себеустройство.
Един характерен пример: през март т.г. студентска група под името „Непримиримост на дело“ изготвила „програма за борба с кариеризма, рутината, формализма и себеустройството на Комсомола“. Подготвила листовка с подобно съдържание за разпространение в дните на XI конгрес на БКП. Бе уведомен ЦК на БКП и по партиен път бяха взети необходимите мерки.“

Забележете по тези два материала на какво ниво е обсъждан проблемът за Движение „Непримиримост“! Ако това бе нещо малко и незначително, едва ли на национално съвещание на ДС, т.е. на верния репресивен и смазващ – понякога с мръсни и брутални средства – иначемислието, юмрук на партията и на личния режим на Т. Живков и неговата лицемерна, самодоволна върхушка.

■ В друг документ „Справка на началника на отдел II при Шесто управление относно някои нови моменти в оперативната обстановка по линиите и направленията на отдела“, 26 септември 1975 г., се казва:
„Все по-често се отправят „съвети“ за превръщането на Комсомола в „самостоятелна“ организация, за „демократизация“ на образователното дело, за премахване „милитаризма“ в бригадирското движение, за създаване на „независим“ от БСП и правителството национален студентски съюз и др.“

Колко потресени и стресирани са били висшите ръководители на БКП си личи от драматичните пасажи в речта на първия човек в държавата и комунистическата партия Тодор Живков на 11 конгрес на БКП в края на март-началото на април 1976 г.

Живков може да не е интелигентен, може да е дори не съвсем грамотен, но за разлика от високообразованите си „другари“, има по животински силна интуиция що се касае до опасността. Той съзнава, че пробуждането на младите хора, внезапно проявило се с инициативата на група студенти в СУ очевидно е реакция и резултат от определени деструктивни процеси в обществото, от ширещото се лицемерие и цинизъм на партийните функционери по отношение на социалистическата идея, от разминаването на думите с делата, от тръпката с вкус на свобода, разтърсила света след Прага-68. Тодор Живков е разтревожен, давайки си сметка, че това не е краят, но може да бъде началото на края. Затова той говори с много остър тон на 11-я партиен конгрес за множество негативни явления сред младежта – за потребителско отношение към живота, за стремеж към еснафско благополучие, за пренебрежение към труда, за голям брой разводи за либерализъм към антиобществените прояви и пороците, за употреба на алкохол и тютюнопушене – прояви, които представлявали израз на буржоазни възгледи, буржоазен морал.

Нещо повече, Тодор Живков казва в прав тон какво ги е стреснало – него и близкото му и вярно партийно обкръжение: в Комсомола трябвало да има НЕПРИМИРИМОСТ към нарушаването на моралните и хуманните норми на социалистическия живот. Той дори признава необходимостта от критика и самокритика, но те, обаче, според характерната за него йезуитщина, не били възможни без инициативата, примера и всестранната подкрепа от страна на ръководните органи.

Накрая, съвсем в характерния за онова време декларативен, псевдореволюционен, демагогски стил, той заявява, че „онези, които раздуват нашата критика и самокритика, раздуват слабостите и недостатъците, чернят нашата партия и нашия народ винаги са се хранили с изхвърлените остатъци от нашата трапеза“.

В отговор на тази „бащинска“ загриженост на вожда и учителя, на ръководителя на партията-майка, секретарят на ДКМС Бойчо Щерянов ритуално си посипва от името на ДКМС главата с пепел, признавайки, че в Комсомола има празен шум, парадност и помпозност, декларативност, самохвалство, пиянство, гуляйджийски компании и прояви чужди на комсомолския дух и морал, в които били участвали ръководители на ДКМС на национално и окръжно равнище. Щерянов общо-взето обещава да се поправят и повече да не правят така. Забележете – изказва се той, а не първият секретар на ДКМС Енчо Москов, който е освободен поради преминаване на друга работа малко след партийния конгрес – на 23 април, когато заклелия се във вярност лично на др. Тодор Живков Бойчо Щерянов е избран на неговото място като първи секретар на ЦК на ДКМС…

Това са все много силни трусове по върховете на БКП и ДКМС, причинени вкл. и от смелите младежи от „Непримиримост“.

С Движение „Непримиримост“, както казах, се заемат висши партийни кадри, ДС, главна прокуратура – все от тежката артилерия на режима. Психологическата обработка, явните и скрити заплахи, притискането на участниците в Движението дават резултат – разгромът на „Непримиримост“ е пълен, а и не би могло да бъде другояче в онези застойни, силно идеологизирани и тоталитарни времена, когато перестройката бе още много, твърде много далеч.

Пак ще напомня – Властта тогава имаше пълен медиен контрол, репресивните й органи бяха всесилни и не си поплюваха. Сега бивши ченгета от ДС замитат публично следите и някои от тях като същи гестаповци се изкарват невинни, направо вода ненапита. А тогава са били всьо и вся – верни слуги на режима, надъхани не толкова идеологически, колкото лицемерно кариеристично – да си обезпечат по-добър социален статус с цената на политическото си полицействане и милиционерстване. Затова върху „Непримиримост“ е стоварен мощен юмрук. Над Движението пада пелената на пълна забрана не само да бъде споменавано, но и въобще да се помни, че е било, че го е имало. Народът не чува, не знае, не разбира за тази организация. Той не е чул, не е узнал, не е разбрал за нея и досега.

Аз много добре си спомням (защото бях на 20 години) атмосферата на онова време. Нещо повече, тогава се занимавах с комсомолска дейност и мога да твърдя, че наистина не бяха малко младите хора, които виждаха колко фалш, лъжа и измама имаше по върховете, как висшите партийни и комсомолски кадри уж говореха надъхано едно, а пък правеха цинично съвсем друго. Ние знаехме за нравите във висшите комсомолски нива – алчно преследване на материално благополучие чрез обществената дейност, кариеризъм, властолюбие, оргии, пиянски безобразия. Но трябва да кажа съвсем откровено, че на мнозина като мен ни бе доста рано да осъзнаем, че освен да се държим в личен план почтено и честно, ние можем да направим поне нещо в обществен план, за да се променят нещата.

Ние или поне тези като мен, живеехме с мисълта, че няма как – това е реалността; че промяната е невъзможна, затова единственото, което е по силите ни е да правим личен избор – как да се държим, как да постъпваме така, че поне съвестта ни да е чиста.

Ето защо се възхищавам на студентите от четвърти курс на Юридическия факултет на СУ – та аз бях също студент в СУ (Факултет по математика и механика, първи курс, 1974-1975). Вярно, бях с 2-3 години по-млад, което на тази възраст не е маловажно, но това изобщо не ме оправдава. Защото съм бил на светлинни години от тяхната гражданска и човешка съвест и смелост! Не, че съм се страхувал да бъда, да мисля и да правя като тях – аз даже не съм се досещал да се опитам да бъда, да мисля и да правя като тях!

Днес намирам още един повод да им се възхищавам – и той е, че нито един от тези млади идеалисти (нито един!!!) след 1989 г. не се е изпъчил отпред и не е поискал да осребри своята гражданска позиция през 1976 г., като се пише заслужил дисидент…

(http://nslatinski.org/?q=bg/node/612)

Свързани публикации

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.