Напоследък наистина ми е все по-трудно да приема, че в научните среди могат да протичат процеси, които нямат нищо общо с научния морал и със самата наука.
Свидетел съм как млади хора се лишават от здраве, нерви, сън и покой, за да се опитват да правят наука, за да намерят възможност да преподават – поне някъде, поне на хонорар.
А в същото време фабриката за производство на научни степени и звания работи на пълен ход, щамповат се нови и нови титулувани лица, които са минали покрай науката, но използват власт, връзки, контакти, пари – за да добавят по някои и други букви пред имената си.
Малко са им властта, връзките, контактите, парите – искат да стават доктори, доценти, професори.
Хайде, доктори да бъдат – иди-дойди, така те само начесват своето его. Но сега с доцентурите и професурите заемат места на кадърни и талантливи млади научни работници и преподаватели, които знаят езици, които са граждани на света – информирани, мислещи, нещамповани от тоталитарната система и необременени от възрастта.
Днес е достатъчно да си приятел с ректора или да можеш да стигнеш с „убедителни“ аргументи до него и пътят към научната степен или звание ти е открит!
Случва се нещо страшно, така не може да продължава…
Но най-опасно и деморализиращо е използването на политическата власт и политическите мрежи за нахлуване в полето на науката!
Вече е мода – бил си министър, депутат, шеф на агенция, областен управител – „пиши“ дисертация, после ставай професор!!
На години съм, когато ми е трудно да се съобразявам със силните на деня. Достатъчно синини съм получавал, но … да бъдем други вече късно е.
Трябва да се воюва срещу системата – тя в областта на научните степени и звания в някои университети е прогнила, деморализираща, шуро-баджанашка…
Но системата, макар да работи като система, работи за и в полза на конкретни персони. И когато посоча конкретен пример, ставам уязвим – защото конкретната персона е част от мрежа. И тази мрежа го е направила доктор, доцент или професор. Ето защо тя, системата скача срещу мен. Скачат срещу мен и приятели, които са използвани от тази система или са част от нея.
Конкретните примери се дават, за да се алармира, че нещата отиват на зле, че така не бива да продължава. Ала даването на конкретни примери ти отваря фронтове, притиска те до стената. Излиза, че се водиш от лична амбиция, че разчистваш лични сметки, че едва ли не завиждаш.
Нямам сметки за разчистване. Ако с нещо мога да помогна – ще се опитвам да помогна. Насила никому нищо не можеш да дадеш. пък и когато човек е минал билото, вече не се стреми нагоре, той се мъчи да направи спускането надолу малко по-бавно…
В науката на мен лично ми стига да мога да чета и пиша лекциите си, да чета и пиша книгите си. И да общувам с младите хора – последната надежда на България. Някакви особено велики амбиции нямам.
Но системата не бива да бъде оставяна да се вихри и вилнее, тя е способна да унищожи всичко свято, останало в науката.
А не съществува друг начин да покажеш, че системата е опорочавана, ако не я изведеш на светло с конкретни примери.
И тогава веднага разбираш – системата си е опекла работата, тя е спазила процедурата, защото най-лесно се спазва процедурата. Процедурата е куп формалности, които не засягат съществото. Но формалностите, дори много голям куп, се спазват най-лесно.
Със системата не може да се пребори сам човек. Цялата система винаги побеждава самия човек.
Още повече, че тази система може да бъде злобна и злопаметна, тя може да отстои себе си и смята себе си за непобедима. Системата е настроена на режим самовъзпроизвеждане. Тя се храни с взаимопомощ и се удовлетворява като се попълва със “свои” и изхвърля “не-своите”, прикрива им кислорода, отхвърля ги като чужди тела и ги дамгосва.
Със системата е безнадеждно да се бори всеки отделно взет човек. Тя ще го смачка. Защото е хибрид от най-лошите практики едновременно на тоталитарния строй (в нея цари манталитета на соца – номенклатурен подход, проверка на идеологическа вярност, “раздаване” на блага) и на демократичното общество (в нея цари показна, понякога нагло демонстрирана демократичност – всичко се решава с мнозинство, с гласуване, с легитимни процедури, с университетска “автономност”, която прави редица университети де юре или още повече де факто пълна бащиния и суверенно царство на ректора и малка групичка негови приятели, (бизнес)партньори, клакьори и обслужващи го душеприказчици).
Но поне нещо може да се направи със системата – да се удари тя там, където е най-прогнила. А най-прогнила е тя при злоупотребите с политическа власт и политическите връзки. Защото точно тук може да се иска прозрачност, точно тук може да се докаже евентуално конфликтът на интереси и търговията с влияние. Които попадат под разпоредбите на закона.
Ето защо ми се струва, че е назрял моментът да се създаде
Научно жури, което да направи проучване и проверка как са станали малки и големи доктори (доктори и доктори на науките) и доценти и професори всички, които през последните 15 години са заемали висши политически и административни постове в държавата (после могат да се проверят и “големите” бизнесмени).
Разбира се, тук не може да се правят сравнения с доносничеството за ДС, но злоупотребата с висше политическо и административно положение също е колосална безнравственост и нанася огромни щети на българската наука и българското висше образование, а освен това деморализира младите български учени и ги унищожава като такива или ги прогонва в чужбина.
Процедури и публикации, които не отговарят на минималните критерии за научна стойност и научен морал, трябва да доведат до отнемане на получените степени и звания!
Говоря за 15-годишен срок, за да попаднат в него и моите конкурси за доцент и професор.
Механизъм може да се изработи – и за членовете на журито, и за критериите за проверка (никаква засекретеност на дисертациите и другите публикации, защото има университети, които щамповат дипломи, скривайки се зад засекретеността). Да скриеш (да засекретиш) от научната общност своя хабилитационен труд е наследство от тоталитарното време (и когато това се пробутва от въпросните университети, то ако там се почегърта повърхността, отдолу ще изскочи бившата, но сякаш вечна ДС)!
Ако се съди по свръхпроизводството на доктори, доценти и професори, ще излезе, че нашата наука е цъфнала и вързала, а на практика тя почти във всички научни области е в състояние на криза, а нерядко и на агония…
(Източник: http://nslatinski.org/?q=bg/node/614)
Be the first to comment