За края на окупацията или за окупацията на края

  Нямам представа какви са били споровете между студентите; дали някой отвътре е "предал четата" (в България често крепостта пада заради хора в нея, а не извън нея); имало ли е натиск…

  Давам си сметка, че сега цялото ляво и всички т.нар. доскоро анти-БСП коментатори от "тоя списък" ще се надпреварват в определенията и квалификациите за прекратената окупация – загуба, катастрофа, клякане, излагация, поражение, предаване…

  Но моето лично мнение е, че нещата се случиха по този начин, по някои съвсем конкретни причини:

  1. В обществото не се намира засега критична маса граждани, които да подкрепят протестите така, че правителството да няма алтернатива, освен да управлява оттеглянето си и да мисли за оставка в най-добро – в користен план – за четирите партии в парламента време.

  Обществото не можа да се излюпи от черупката на несвободата, на примирението и обезверяването, на самовъзприемането си като поданици, като обект на чужди заговори и конспирации.

  Нека си сложим ръка на сърцето – обществото не подкрепи протестите и студентите както трябваше, често ги изоставяше, заемайки любимата сеирджийска, махленско-обсъждаща и осъждаща поза, както винаги правещо се на кошаревски свидетел и показвайки, че не е от тук и е за малко.

  Окупацията е само едно от средствата, тя не е Средството.

  2. Ръководството на СУ на практика предаде студентите, с изключение на някои негови членове то отказа да види в студентския протест битката за България, не беше на нивото на предизвикателството, не можа да си даде сметка, че със студентите то е от едната страна на борбата за модерна, европейска, демократична и нормална България.

  Същото се отнася и за много други ръководства на университети и аз смятам това за синдром на елита на университетската общност – като „прочит” на процесите в България, като манталитет, като криво разбрана консервативност и тясно разбрани гилдийни интереси.

  Отказвам да влизам в дискусии тук за силното присъствие на хора от бившата ДС в тези ръководства, за да не променям патоса на написаното и да го изкривя неволно – става дума не за минали обвързаности, а за дефицит от перспективно мислене. Може би причина за това е изтезаването на системата за висше образование от редица поредни правителства, което снижи нивото му и превърна с финансова принуда ръководствата на университетите от мъдри бащи и майки на нацията, от духовни водачи в зорлем бизнесмени, търговци и печалбари… С такова насила имплантирано „пазарно” мислене оптиката на духовното водачество се изкривява в сметкаджийство и нагаждачество в удобна за властта поза и позиция…

  3. Българската интелигенция не можа да се нареди – като символ и емоция, като символен и емоционален ресурс – в първите редици на протестите.

  Някой ден, когато моето поколение, профукало уникални шансове и допринесло да ни «откраднат» Прехода и да си изпуснем България, си направи окончателната равносметка сред терзанията на старостта, в нея ще има много горчивина – че българското усилие за нормално общество не бе подкренено от интелигенцията. Тя 25 години намира максимум усилия да подкрепя гражданското общество чрез отделни личности, но не и като прослойка, която е национално богатство и национална сила за очовечаването на България.

  Няма да коментирам тук дали това е защото е изгладняла и лесно се купува, дали заради обективни процеси в начеващото постмодерно общество на пълната релативност на ценностите и засилваща се атомизация на хората, дали заради паралелното задушаване със сила на част от нея и на задушаване с изкусителна прегръдка на друга част от нея при социализма.

 

  4. (Това може да звучи песимистично и затова би могло да се пропусне при четенето…) България е силно изтощена от непрекъснатото заминаване навън, на Запад, на млади, креативни, творчески, потентни във всички смисли, решителни, предприемчиви, горди, смели, търсещи, знаещи и можещи хора. Това превръща народа ни като цяло в доста унила маса, в него се възвръщат нагласи и уклони към пасивност, обреченост, пораженчество, примирение – Аз ли ще оправя света! Наклонена главица сабя не я сече! Да би мирно седяло, не би чудо видяло! Да правят каквото щат!

  На нас вече почти ни липсва нужната закваска, нужният сбор от личности, нужната (по Лев Гумильов, мъдрият философ и син на великата поетеса Анна Ахматова – смазана психологически от сталинизма, и на големия поет Николай Гумильов – убит от болшевиките) пасионарност – способност за силна духовна и нравствена енергия, с която да оплодотворим, да облагородим, да възродим, да възкресим България, да предотвратим превръщането й – както много пъти съм писал досега – в коридорна територия с обслужващи функции, управлявана от антинационален и корумпиран елит и населена от спасяващи се поединично индивиди.

  В такова унило, отчаяно, падащо на социалното дъно или вярващо в максимата, че човек за човека е вълк, чалгизирвано и опростачвано непрекъснато общество, а по-скоро „общество”, не е странно, че всеки порив, всяка свежа идея, всяка глътка чист въздух се превръщат в обект на завист, омраза и ненавист.

Точно така някога се шегуваха, че живеещият в мръсен въздух, смог и промишлен задух перничанин като се качи в планината, започва да кашля от чистата горска свежест…

  В такова отрекло се от собственото си право на бъдеще общество с убийствена сила важи обратната връзка на нашето битие и съзнание:

  Ние ставаме все по-зли, защото живеем все по-зле и живеем все по-зле, защото ставаме все по-зли.

  Така че студентите не са виновни. Ние сме виновни пред тях – че в дните на единствената им младост им стоварихме такава България на плещите, а после злорадстваме, че те са приклекнали под нейната смазваща тежест!

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.