За едни пет секунди повече

В събота, когато в редицата на българските партии, ще се появи още една, чийто символ ще е древна българска розета от Плиска, в Давос ще приключи срещата на най-големите и богати. Последните се събират в швейцарския ски курорт от 1971 г., за да договорят сделки, да разчертаят бъдещето на Европа и света, да направят залози за това кой ще е тигър и кой мишка, нищо, че сме в годината на дървения кон.Тази година в Давос отново се срещнаха 500 от най-влиятелните хора на планетата – бизнесмени и политици. И почти всички те бяха единодушни, че на кризата, която задушаваше Стария континент през последните години ще бъде сложен край. От нея, твърдят мъжете в смокинги, ще излязат първо големите икономики – Германия, Франция, Великобритания и останалите, които обичайно предвождат класациите по растеж и определят, а и разпределят трохичките за по-малките. Новият хит сред инвеститорите пък вече няма да са страните, определени като БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и страните от Южна Африка), а държавите МИНТ, което е акроним на Мексико, Индонезия, Нигерия и нашата съседка Турция. Тези държави, сподели един от участниците в дебатите, ще бъдат привлекателни за всеки, който може да мисли за повече от пет секунди напред.
В тези думи Джи О‘Нил, който пръв въведе термина БРИКС, де факто определи в каква посока ще бъдат насочени апетите на големите – за инвестиции, за трупане на нови печалби, за развитие. Разбира се, на форуми като тези в Давос няма място за такива, дори не мишки, като България. Ние и всичките ни драми никога не са били в полезрението на големите, поне не и официално. Вероятно ние попадаме в една друга класация, станала новина отново тази дни в Швейцария. Според нея половината от богатството на света е съсредоточено в 1% от населението. Преведено на достъпен език това значи, че този един процент (1%) държи в ръцете си 1 000 000 000 000 долара. 85 души от най-богатите на планетата имат състояние, което е равно всичко (пари и имущество) на 3, 5 млрд. души. Горе-долу такова е било съотношението между богати и бедни и преди кризата, но не е трудно да се предположи, че именно богатите ще излязат от нея с най-малко загуби, с повече надежди и нови полета за инвестиции. Което отново на езика на простосмъртните означава само едно – печалби и власт.
Направих това, вероятно скучно, въведение, за да сравня страстите на големите, които тези дни се наслаждаваха на белите писти в Швейцария и нашите, далеч по-прозаични, а дори, бих казала, и скучни драми. С какви хоризонти се закачахме и заигравахме ние последните 180 дни, а последните 10 години, а последните 25? Тъй като нямам намерение да затъвам в досадни обзори за тъй любимата ни млада, на крехката, но красива възраст от 25 години, демокрация, ще се спра само на последните седмици и късите им, мигновени даже, хоризонти.
Какъв е хоризонтът на БСП, например? Като една достопочтена дама тя е взряна в раклата, която трябва да опази от молци, за да може и следващия път, когато се наложи, да излезе на мегдана пременена. И да изглежда като нещо познато, сигурно, мощно, достолепно, както се полага на една партия с нейната история.  Мегданът, разбира се, са месеците до евровота. Защото социалистите, а и партньорите им от ДПС, не гледат по-далеч от 90 дни. Същото, но с двойно по-голяма сила, важи за непредставените в парламента. За тях вотът е нещо равносилно на откровението, което е видял Мойсей в горящия храст. Буквално, въпрос на живот и смърт. Ако не успеят за изстрелят Меглена Кунева в Брюксел, това би означавало, че нямат почти никакви шансове за следващата секунда или две до изборите за национален парламент. Следващите 90 дни за групата реформатори би изглеждало като ежедневно, даже ежечастно, блъскане във фитнеса, че да натрупат онази маса, която да ги приземи в облечените в червеникав плюш парламентарни кресла. За АТАКА дните до евровота са нещо подобно, но техните усилия не са свързани толкова с мускулна маса, защото си я имат в лицето на избирателите, които и досега им гарантираха присъствие в парламента, а със сценарии, в които лидерът им е безспорно един от най-добрите. Всички скандали, в които Волен Сидеров, умишленоили не, се забърква досега винаги са играли в негова полза. Той умело, жонгльорски, уверено може да завърти всички медии край себе си в такова страстно танго, на което дори аржентинските танцьори биха завидели. А имаш ли медиите…, като в същото време ги анатемосваш трижди, това е половината от пътя до заветния парламент.
Същите тези медии създават герои дори от антигерои. Нещо, което е добре известно и на Николай Бареков, който ще окичи на ревера си розетата от Плиска в събота. Бившият журналист прави това, което реформаторите, уморени от викане и от вдигане на плакати на жълтите павета, все още ги мързи да направят. Отива на крака при хората, същите онези хора, които традиционната десница, не ГЕРБ, все още не познават. Подозирам даже, че реформаторите гледат на хората от провинцията като на нещо, което съществува само статистически и което може да бъде облъчено, ей така, от разстояние, както става в приказките – една усмивка, две вълшебни обещания и готово.
За ГЕРБ хоризонтът е почти идентичен с този на БСП. И няма как да бъде иначе. Двамата най-големи противници гледат на предстоящата битка, както Ивендър Холифийлд на противника си в онзи прословут двубой, в който единият от боксьорите остана без ухо. А и терминологията от бокса много отива именно на този политически играч. Откакто съществува ГЕРБ борави със спортни термини – бой, бихме ги… и прочие бързоликвидни, тахилалични пристъпи, които обаче все още и очевидно се харесват… Вероятно техните избиратели нямат хоризонт отвъд поредния рунд на лидера, в който противникът си отива ако не без ухо, то поне с няколко депутати по-малко.
Някъде в тази игра на къси пасове остават НФСБ и останалите малки, които за малко да се класират за парламентарната фиеста, но не им се получи. Те ще нагласят своите часовници спрямо секундарниците на по-големите. А някои няма да участват в мача, защото още на кантара са декласирани.
Междувременно България…, за която не се говори, разбира се, в Давос изпада от числото на онези страни, които имаха индустрия. Тя се превръща, по думите на социолога доц. Иво Христо, в буферна територия между големите геополитически играчи. Те нямат нужда от това някой да им се пречка по полето, докато си разиграват топката. Нямат нужда и от силни български политици обаче. Това важи не само за прехваления Запад, а и за низвергнатия Изток.
Не мислете, че хората от територията, за която стана дума са изпаднали от класацията на Давос. Не, не са. Политиците ни със сигурност, но хората са там. В онзи нищожен, незабележим процент на най-бедните. Всъщност, в България се случва точно същото, което господата от швейцарския курорт, вече описаха. Цялото богатство, което сме имали, се държи от единици. Тези единици вече са разпределили бъдещето, до последната секунда. Така че, думи като свобода, демокрация, справедливост, съществуват единствено на плакатите, които следващият дъжд ще измие.
И тъй като публиките напоследък са много чувствителни за това какво предлага един автор, който се осмелява да сподели мислите си с хората, то накрая… Да завършим така.
Докато политиците не начертаят по-дългосрочна стратегия за това как можем да живеем при това, очеизвадно трагично положение, няма да намерим излаз към море, както метафорично биха казали поетите. Докато хората не изискат от своите политици визия за бъдещето също.
Защото, извинете, но да крещиш да изнемога стари лозунги на площада и да изпадаш в почти наркотично опиянение от тях е всичко друго, но не и полезно. Защото то е знак за нисък праг, но още по-страшно е, че е диагноза и за кратко или никакво бъдеще.