Юлия Кръстева трябва да посрещне това изпитание не с отчаяно отричане

След като изчетох изцяло досието на Юлия Кръстева, формирах окончателно мнение за себе си. На никого не го натрапвам и не твърдя, че е вярно, това е просто моето виждане.

Не е навредила на никого лично. Не е възможно от думите ѝ да са последвали измерими морални или физически страдания за хора. Това на първо място, намирам го за най-важно от гледна точка на личния си морален кодекс.

Правила е нещо, което също според мен е силно укоримо – срещала се е с резидент и е говорила пред него с цялата яснота, че помага на репресивен апарат. Уточнявам – репресивният апарат може да бъде от всяка държава. Не мисля, че САЩ по времето на Никсън е разполагал със свръхдемократични служби за контрол, примерно. Тоест, работила е като агент, който дава сведения. Не е наша работа да я съдим за това, защото не сме били и не сме в нейните обстоятелства. Има закони, те отсъждат. Нашето морално недоволство си остава лично, не обществено значимо. Признавам, че и аз имам склонност да се възмутя от действията ѝ, но без да изпитвам желание да присъединя някой друг към личното ми възмущение.

Не е вървяла против собствените си убеждения и не е била лицемерна. Ясно е заявявала левите си позиции, инфилтрацията ѝ не е била свързана с морално противоречие. Тя е вярвала в социализма, заявява го отдавна, левичарка е от самото начало, просто е имала съмнения за формата му. Затова се люшка между маоизъм, социализъм с човешко лице от чешки тип, френски левичарски движения. Нормални човешки търсения и противоречия, които не зависят от идеологията, тя идва отдругаде.

Ако днес някой от нас попадне в Куба или Северна Корея, но съхрани вярата си в демокрацията, със сигурност ще изяви готовност да сподели кои са хората, които са готови да поддържат демократичната идея. При това няма да го направи публично, за да не им създаде проблем. Не се опитвам да намеря пряка аналогия с Кръстева, само подсказвам, че много неща зависят от историческия момент и оценката на събитията спрямо него. Кръстева е била част от силно левичарско течение, което е свързано и със студентските протести от 1968 г. в Париж. Повечето интелектуалци във френската столица по това време споделят убежденията ѝ.

Кръстева трябва да понесе това изпитание с вдигната глава и покаяние, а не с отчаяно отричане. Лично за мен няма съмнения, че са провеждани срещи с резидент – дори и само заради факта, че е спомената неиздадена книга на съпруга ѝ и темата на книгата. Не вярвам, че някой в началото на 70-е си е давал труд да фалшифицира данни, които се предполага да останат секретни. Няма логическа причина за това. Срещи и разговори с нея е имало. Много от тях очевидно са били въпреки желанието ѝ да се отърве от резидента и да прекрати цялата тая история, това е видимо също. Затова отчитам като най-странно и неприятно отричането от нейна страна на фактите днес.

Юлия Кръстева не е ченге! Много е важно да започнем да правим разграничения най-после. Ченгетата са тези, които са я притискали и са препредавали сведенията. Тя е агент – колко доброволен, колко принуден, не знам, но агент със съзнанието, че е вплетена в мрежата, не заблуден. Не се е натискала да работи, инициативата категорично не е нейна, макар да не личи да се е опъвала твърде много.

Работата на Кръстева като философ, литератор, семиотик (за психоаналитика Кръстева не знам достатъчно) е безспорна, огромна и от световно значение. Това няма никаква връзка с картончето. То не намалява стойността ѝ като учен, нито оправдава по някакъв начин агентурната ѝ работа. Това е съвсем отделна тема и тя не е обект на оценка от масите. Факт е, че повечето хора в България научиха за съществуването на Юлия Кръстева едва сега. Но това не е от значение, защото ще я забравят, след като изтекат обичайните 3 дни на чудото.

Няма еднозначен извод от цялата тая работа. Нищо не е бяло, нищо не е черно. Ще ни боли, защото светлият образ се оказа с петна. Ще ни боли, защото лицето на България пред света сега ще бъде зацапано (с основание) от младежките си действия. Ще ни боли, защото още не сме готови да погледнем на близкото си минало с мъдрост, още ни води емоцията и това е напълно нормално.

Раните са отворени, дошло е време за съд. Но за да не повторим безумието на Народния съд, нека говорим за правосъдие, а не за морално разтерзание.

Намирам публикуването на пълното ѝ досие едновременно за най-добрия и най-лошия възможен ход на Комисията по досиетата. Най-добрият, защото в противен случай щеше да остане съмнението, че има нещо подправено, а то не е така. Най-лошият, защото подхрани усещането, че има нещо подправено, а то не е така. Всъщност покрай случая Юлия Кръстева разбрахме само колко малко знаем за начина, по който работят службите вчера и днес, колко не сме наясно какво е лустрация, колко е лесно да бъдем разкъсани на две като общество.

В лекцията си преди около 4 години в София Юлия Кръстева казва, че бунтът е интимно изживяване, което ни позволява да се радваме на доброто, без да се ядосваме на злото. Днес тя е обект на нашия бунт. За което сама ни е подготвила.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.