Висшето образование в България –митове и реалност


Този анализ за състоянието на българското висше образование е изготвен от проф. д-р Борислав Борисов, дългогодишен ректор на УНСС, два мандата председател на Съвета на ректорите на ВУЗ, член на инициативната група на АБВ. Документът бе разпространен от пресцентъра на сдружението. Анализът съдържа редица важни и неоспорими оценки и изводи за състоянието на сектора, поради което го предлагаме на вашето внимание, макар и със съкращения.

Дълбоко съм убеден, че правилното диагностициране на състоянието на българското висше образование е единствено здравата основа за провеждане на обосновани и смислени реформи, водещи до издигане на неговия престиж и качеството на обучение.
И така, какво е общото състояние на българското висше образование и университетска наука и кои са основните причини за констатираните недостатъци и негативни оценки?

1. Брой на висшите училища в България
Първият и най-често срещан упрек към системата на висшето образование е наличието на твърде голям брой висши училища за държава с мащабите на България. При това, този упрек се отправя от всички страни, като се започне от непосредствено ангажираните с висшето образование ръководители и специалисти, и се стигне до политически, стопански и държавни дейци от висок ранг, независимо, че можете и да нямат непосредствен поглед върху образователната система. Основателен ли е този упрек и дали наистина висшите училища са толкова много, както непрекъснато се твърди от всички страни? На пръв поглед броят им наистина стряска. За мащабите на нашата страна 513 висши училища наистина изглеждат много. Особено на фона на близо два пъти по-малкото университети преди 20 години и при това с 1 (един) милион по-голямо население в страната.

Дали обаче е така и дали висшите училища в България са повече на брой от това, което би се приело за нормално? За да дадем отговор на този въпрос, ще направя един сравнителен анализ с броя на висшите училища в близки по мащабите на България държави като население и територия, които са членки на Европейския съюз (ЕС). За целта ще видим каква е действителността в Дания, Белгия, Чешката република и Гърция. Ако приемем населението на България за база, равна на 100 единици (100%), то съответно населението на Дания е 77% от българското, на Белгия – 150%, на Чешката република – 140%, и на Гърция – 150%. Ако приемем броя на университетите в България, които са 514, за база от 100%, то броят на висшите училища в Дания в сравнение с българските е 160%, в Белгия – 170%, в Чешката република – 150%, и в Гърция са 145%.
Съотношението остава почти същото и при брой 53 на ВУ в България.

Съотнесена относителната стойност на броя висши училища към относителната стойност на населението на съответната държава, при коефициент единица за България, то в Дания има над два пъти повече висши училища в сравнение с България. Белгия и Чешката република имат около 1,1 пъти повече. Единствено Гърция, с незначителните 0,03 стотни, които може спокойно да се пренебрегнат по значимост, е в почти тъждествено положение с България по броя на висшите си училища спрямо числеността на своето население. За неверността на тезата “колко много са висшите училища в България” може да съдим и по още един, макар и малко по-косвен показател. Това е броят на студентите на 10 000 души население. За същите държави този показател категорично опровергава множеството от висши училища в нашата страна, коитологично се предполага, че би трябвало да обучават също и множество студенти. За съжаление, със своите 387 студенти на 10 000 души население, нашата страна изостава от всички от изследваните държави, но като че ли най-силно впечатление прави изоставането ни от съседна Гърция, в която на същата база от 10 000 души население се падат 661 обучавани студенти (фиг.3). Белгия и Чешката република имат приблизително еднакъв брой студенти на 10 000 души население, съответно 420 и 425 души, но Дания, чието население представлява 77% от това на България, има не само 1,6 пъти университети в повече, но и 1,2 пъти в повече студенти от тези в нашата страна. Това косвено говори и за факта, че средният брой студенти, които обучава едно датско висше училище, е доста по-малък от студентите, които се обучават средно в българските университети.
Аналогични изчисления за броя на висшите училища спрямо общото население на
Европейския съюз ще ни убедят във факта, че броят на висшите училища в България е напълно сравним с броя на висшите училища в държавите, членки на ЕС, както и в Европейския съюз като цяло. Следователно, упрекът за неимоверно нарасналата численост на висшите училища в нашата страна спрямо нейното население, е категорично неоснователен и неверен. В този смисъл под израза “оптимизиране на мрежата от висши училища в България”, използван на институционално най-високо равнище, не трябва да разбираме редуцирането на техния брой, а нещо друго.
Преди да отговоря на въпроса “Кое е това нещо друго?” обаче, ще се спра на някои позабравени, или по-скоро пренебрегвани истини за университетите и присъщите им функции и тяхната връзка с прословутия “голям брой на висшите училища в България”.
Обикновено, когато се говори за основните задачи на висшите училища, се споменават най-често тяхната учебна и изследователска функция. Почти позабравена остава възпитателната функция на университета, която освен начина на мислене на бъдещия специалист с висше образование, формира неговия бъдещ модел и стил на поведение като ръководител, начина на общуване в обществото и в професионалната му среда, ценностната му система и отговорност към неговите задължения и т.н. Но не за тази функция става въпрос сега, а за една друга функция на университета, която има изцяло социална насоченост и за която не се говори на каквото и да е равнище на обсъждане на проблемите на висшето образование. И това е фактът за неразривната връзка между самото наличие на висше училище в дадено селище и неговия бит, икономика, култура и въобще съществуването и развитието на това селище. С особена сила това се отнася за малките и средни градове. Достатъчен е един поглед назад във времето, за да се убедим в историческия факт, че селище, в което е основан и функционира университет, не само е просъществувало през столетията, но и винаги е било средище на интелектуален елит, на икономическо благоденствие и културен просперитет. В селищата, където те бяха закрити, започна масово обезлюдяване и в много от тях вече животът е замрял и те на практика не съществуват в икономически и в социален план. В този смисъл по-горе е и изразеното от мен становище, че под израза “оптимизиране на мрежата от висши училища в България”, използван на институционално най-високо равнище, не трябва да разбираме главно и единствено редуцирането на техния брой, а нещо друго. В известна степен редуциране е необходимо, но в какъв смисъл трябва то да се осъществи, ще изясня по-нататък. В потвърждение на тезата, че не броят на университетите предопределя качеството на висшето образование, привеждам пример от световната класация на университетите (класически или т.нар. “full” университети) в света, в която е отразено присъствието на университети от държавите, с които вече се сравнихме, съответно сред най-добрите от първите сто университета – класация ТОП 100, и също – ТОП 200, ТОП 500 и ТОП 1000.
Данните недвусмислено показват, че ако по брой на университети нашата страна е относително сравнима с изследваните държави, то по мястото, което заемат тези университети в световната класация, ние изоставаме драстично след тях.
Така например:

Дания има университет сред първите 100 от най-добрите в света.

В ТОП 200 Белгия се представя с 2 (два) университета, и по 1 (един) от останалите три държави.

В ТОП 500 са 7 (седем) университета от Белгия, 4 (четири) от Дания и по 3 (три) университета от Чешката република и Гърция.

Отчайващ факт е, че български университет намира място единствено в ТОП 1000, (местата от 500 до 1000), където са 6 (шест) университета от Дания, 7 (седем) от Белгия и по 8 (осем) университета от Чешката република и от Гърция.

Отчайващ факт е, че български университет намира място единствено в ТОП 1000, (местата от 500 до 1000), където са 6 (шест) университета от Дания, 7 (седем) от Белгия и по 8 (осем) университета от Чешката република и от Гърция.
Доста тъжна констатация, която говори много за равнището на българското висше образование и мястото на българските университети сред академичните им събратя от Европа и от света. Само ще допълня, че веднага след нас в световната класация са Виетнам, Пакистан, Филипините, Алжир и т.н.

Следва

Свързани публикации

Коментирай първи

Остави отговор

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван.