Висшето образование в България –митове и реалност

ІІІ част

Експанзията на филиали на висшите училища носи вреда

Към висшите училища в България има изградени 15 филиала като форма на изнесено обучение. Филиалите трябва да разполагат с минимален брой собствен преподавателски състав от не по-малко от 10 души. На практика този състав е към филиала само по щат, а обучението се осъществява от пътуващи хонорувани преподаватели. Публична тайна в университетските среди е, че както преподаването, така и качеството на цялостното обучение във филиалите, е на доста посредствено равнище. Много малко изключения от това правило са филиалите, които функционират в съответствие с критериите за качествено обучение и това е основно в случаите, когато те са създадени и учебно-изследова телската им дейност е тясно обвързана с конкретни бизнес дейности в същия регион.

В България един преподавател обучава твърде много студенти

Един от важните показатели, свързан с възможността за качествено равнище на учебния процес, е съотношението между броя на обучаваните студенти и преподавателите. През 2012 г. в сравнение с 1990 г. или за 22 години, броят на студентите е нараснал 2,1 пъти, като за същия този период броят на преподавателския състав е нараснал с 20 %.
Бих посочил поне две допълнително неблагоприятни тенденции:
Първата от тях е очертаващата се тенденция на намаляване относителния дял на преподавателите, които са на основен трудов договор във висшите училища. Втората негативна тенденция, водеща до влошаване качеството на обучението в системата, е създадената диспропорция между съотношението на броя на студентите, обучавани в държавни висши училища, и студентите в частните висши училища и съотношението между броя на преподавателите на основен трудов договор в държавните и тези, в частните висши училища. Така през 2012 г. в държавните университети са се обучавали 228 847 студенти, което е 4,6 пъти повече от обучаваните студенти в частните висши училища. Преподавателите на основен трудов договор в държавните университети обаче са 10,4 пъти повече от преподавателите на основен трудов договор в частните висши училища. Тази диспропорция води до факта, че в държавните университети на един преподавател на основен трудов договор съответстват 18 обучавани студенти, за разлика от частните висши училища, в които същото съотношение е 40 обучавани студенти на един преподавател на основен трудов договор.
Ето какво е съотношението между преподаватели и студенти в някои от водещите университети в света и какво е то в някои от водещите университети в България.
В Техническия университет в София обучаваните студенти от един преподавател са над 4 пъти повече от техните колеги в Калифорнийския технологичен институт, а за УНСС е 5 пъти повече в сравнение с London Business School (Лондонско бизнес училище).

Пътуващите преподаватели

Нормативната уредба в България позволява един преподавател да има повече от един трудов договор с висши училища, като критерият за основен трудов договор не е неговата продължителност за работен ден (например 8 часа), а изискването той да е безсрочен. При това, законодателят е разрешил при акредитацията на ВУЗ един преподавател да се отчита (брои) в две висши училища, стига в тях да е на основен трудов договор. Този нормотворчески абсурд веднага осигури един значителен контингент преподаватели от държавните висши училища, които бяха назначени на втори основен трудов договор предимно в частните висши училища, както и в новоразкритите факултети по икономика и/или по право към държавните висши училища.
Преподавателите на повече от един трудов договор, всъщност са в основата на формирането на значителния си по численост контингент на “пътуващите преподаватели”. Нещо по-лошо, този контингент от преподаватели на втори основен трудов договор бе всъщност този, който осигури акредитацията и правото на съществуване на висши училища, които образно казано, нямаха нито един собствен преподавател или изпитваха остър недостиг от такива.
Тази действаща нормативна уредба бих определил като особена форма на “силна държавна помощ” за създаването и съществуването на частните висши училища.
Ако продължим разсъжденията в тази насока, не е трудно да се досетим, че всъщност в общата численост на преподавателите на основен трудов договор са включени и тези с втори договор, т.е. една част от преподавателите са били обект на повторно броене – веднъж в университета, където е основното им трудово правоотношение и/или втори, и/или трети път – в друг университет. Точно какъв е броят на такива преподаватели е много трудно да се изчисли, а официална статистика по този въпрос няма. Ако обаче се направи една дори най-бегла справка по въпроса в Регистъра на академичния състав на висшите училища на Министерство на образованието и науката (МОН), то ще видим например, че в Софийския университет на втори и повече трудови договори (вкл. граждански за учебни курсове) са над 130 преподаватели, във Великотърновския университет числеността им е също над 130, в УНСС броят им е почти 200 и т.н. Всъщност, това са университетите-донори на преподавателите в учебните направления по “икономика” и по “право”. В същото време определени частни висши училища са о сигурили вторите трудови договори на преподавателите от университетите-донор и, както следва: Варненски свободен университет – над 90 преподаватели на втори и повече трудови договори, ЕПУ, Перник – близо 60 преподаватели, ВУ по агробизнес и развитие на регионите – над 50, Колеж по икономика и администрация, Пловдив – над 45, Висше училище по застраховане и финанси, София – близо 40 и т.н. Всъщност, това е и преподавателският състав, на който тези висши училища до голяма степен дължат своята акредитация, както програмна, така и институционална. По някои експертни преценки числеността на този състав е в диапазона 4 – 6 хиляди души, но аз поне не се наемам да определя дори приблизително точния им брой.
Цялата тази ситуация води до влошаване на качеството на учебния процес, както в университета, в който преподавателите гостуват, така и в собствените им университети, където осъществяват основната си дейност. За да не звучи пресилено, ще обясня, защо е така, макар че за всички заети в системата на висшето образование това да е ясно.
Един обичаен учебен курс обикновено съдържа 60 учебни часа. Това означава две работни седмици присъствие на преподавателя в приемащия университет (10 работни дни х 6 учебни часа + неделя). Очевидно физически е невъзможно, или най-малкото – много е трудно, да се издържи на този режим на преподаване. Добавете към това и всички неудобства, придружаващи всеки командирован. При това, откъсването на преподавателя от университета, където е на основна работа, за цели две седмици, е доста трудно поради неговите ангажименти, произтичащи от цялостната му академична дейност. Тези фактори, взети в единство, принуждават гостуващия преподавател рязко да съкрати лекционния си курс и да го изнесе в един доста съкратен вариант. Естествено, че това ще се отрази и в степента на взискателност към знанията на студентите на изпита по този предмет, който по същите причини често се провежда непосредствено на следващия ден след приключването на лекционния курс. Това за съжаление е масова практика, а отражението й върху качеството на подготовката на студентите е предопределено отрицателно.

Проблемът със застаряването на преподавателския състав

Този процес достига застрашителни размери и може да се сравни по своята същност и последици с демографския срив в страната. НСИ публикува статистика за възрастовата структура на преподавателския състав до 2004/2005 г. След това информацията изчезва и за съжаление този процес не може да се илюстрира с конкретни данни, но за всеки работещ в системата на висшето образование застаряването на преподавателския състав е повече от очевидно. На изхода на системата естествените процеси извеждат непрекъснато в пенсионна възраст хабилитиран състав, но на входа на системата този процес въобще не се компенсира с назначаването на млади научни работници. Причините за това са много, но бих откроил основно факта на силния спад в обществения статус и престиж на преподавателската професия и особено в икономическия статус, израз на което е “мизерното” бих казал възнаграждение на преподавателския труд.
Налице обаче е и влошаване на качествените характеристики на израстващия преподавателски състав. Причините за тази неприятна тенденция основно са две. Първата от тях е свързана с посочения вече фактор – “мизерен” социално-икономически статус, и оттук, непривлекателност на професията “университетски преподавател”.
Втората причина произтича от приетия през 2010 г. Закон за развитието на академичния състав в Република България и реалностите, до които доведе неговото приложение
Това е един очевидно нескопосен закон. Добрата идея да се премахне ВАК и централизираната система за присъждане на научни степени и звания и да се предостави този процес на университетите бе опорочена от поредица текстове в него с очевидни недомислия, некомпетентност и явно непознаване на духа и манталитета на академичната система. Последствията бих определил като крайно неприятни. Критериите в повечето университети се занижиха в пъти, настъпи “семейственост” в журитата, принципът “ аз на теб, ти на мен” стана водещ. Започна неконтролируем процес на ускорено производство на доценти и професори, без те да отговарят на традиционно установените изисквания и представи на академичната общност. Докторанти, които с години не можеха да защитят успешно дисертация, станаха доктори за броени месеци след приемането на Закона. Девалвацията на статуса на университетски професор доцент и на научните степени е в пълен ход. С развитието на този процес става доста необяснимо по какъв начин ще подобряваме качеството на учебния процес.

(Със съкращения)

Свързани публикации

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.