В неравноделните сезони на любовта

 

 

Небето е приказна мелница – на талази излива вода…” – този стих на Екатерина Пенчева ми подсказва, че родната поезия се е обогатила с още един оригинален поглед – поетеса, която умее да пренасочва житейския травматизъм, емоционалните амплитуди и риторичните си размисли в една художническа плоскост. Тя е автор на 10 стихосбирки досега, а новата не е компилация от предишни книги, както често се случва в практиката на поетите.

Заглавието на 11-тата поетична книга неслучайно е „Réservé за любовта”. Основната нишка, която води читателя, е класическата линия на любовното копнение, приближаване, осъществяване, разочарование и отдалечаване. В тези стихове чувството е разголено, без да е крайно еротично, то се простира между описанието на действителния жест и въображението на една неспокойна женственост.

Книгата е разделена на три цикъла, които притежават определена лайтмотивна нишка, без да са строго тематични. Въобще поетесата има пристрастие към „неравноделността” – отвъд конкретното значение на тази дума: словесната изразност при нея е реципрочна на една лутаща се душа. Затова и стиховете не спазват канонична ритмичност, строфичност, конструктивност. Те се изливат непредвидимо, понякога с грапави повърхности, автентично несъвършени. Свободният стих преминава в класически, римуването се явява ненадейно в един напълно свободен дискурс на „аз”-себеразкриването. Четем първия цикъл „Вали в платното на Дали” и природното живописване разтваря двери от интимния космос на поетесата, който не бихме и предположили. Тя говори с душата на детайлите, които всички виждаме ежедневно, но не чуваме техния шепот:

Вали на октомври природата,

ръси капчици, ръси вода.

Тъмно. Луната е кошница,

пълна с лешници, с жълти звезди.

Облакът късен прилича на чайник.

Небето е свъсено, сякаш сълзи.

(„Танцува дъждът”)

Има нещо ретро-носталгично в тази поезия. Съвсем на място се появява и черно-белият филм, в който танцува Чарли Чаплин. Поетическото око е чувствително за дребните елементи на бита, за предметите, за природната цикличност: то различава дори смисъла на хлебарката, танцът на розата, статуята на чимшира, тичинките на глухарчетата, читанката – забравена на тавана. Но те не стоят самотни в канавата на съдържанието – те са обвързани, придават конкретика, но и обем на общия смисъл, въвеждат поетическа достоверност. Екатерина Пенчева владее метафоричната парадоксалност, когато иска да засили въздействието на своята идея: тогава тя използва анафора и с всеки следващ стих напластява все нови и нови значения към зададения мотив. В диалога поетесата често използва пространствена метафорика, въвличайки елементи на бита. Ще видим това в стихотворението „Една палитра на пчелите”:

Септември е старица със бастун –

храни гълъби с погача.

Яке е септември с бежов шал,

намята го на есента тревата.

Септември е сестра на чай от мащерка.

Септември е начало на промени.

Облича се септември във кармин.

Плачат думите с очите на девица.

Септември е мажорно откровение

на твоята единствена любима.

Септември ли?… Септември е любов –

една палитра на пчелите.

Това стихотворение е готова основа за написване на романтичен шлагер, само трябва композиторът да има таланта да облече адекватно визулните кодове, които поетесата е задала – като лиризъм, подтекст и инвенция. В същата тоналност е и стихотворението „Септември ръми” – тук ще усетим благотворното влияние на Дебелянов и Лиилев, претопено обаче в модерната детерминираност, в която цялата обективност на природата е сведена до ролите на дъжда: „Господ изтръсква ръкава си над града”, „ръми среброкоса луна”, „септември ридае с тревите си”. Всъщност дъждът е жив субект – той присяда на пейка на булеварда. Това е вид „обратна перспектива”, която илюстрира творческа импровизация на високо ниво. Колко поети у нас притежават подобно оригинално мислене? Разбира се, тук веднага ни идва наум поезията на Калин Донков, чиито фрески за дъжда остават ненадминати. В тях въображението експериментира чрез материя от граничности, която не е просто резултат от някаква игра на словотворчество, а нещо много повече: дори и Салвадор Дали не би могъл да нарисува неговия „дъждостих” – там, където властват „въздишка дъждогласа” и „жест на кестен дъждорък”, а две статуи израстват в дъждовна целувка: тя – „дъждокожа”, той – „дъждокос”. Ето че и Екатерина Пенчева е пристрастена към обтекаемите форми на гения Дали. Той е персонаж в нейната поезия, изплува внезапно от локвата на асфалтовата сцена, за да дорисува пейзажите на поетесата:

Мокрите листа

на дивата череша

сплитат пръсти

и в стенещи мъгли

тече часовникът

в платното на Дали.

(„Дали вали”)

Но нека поговорим за любовта! Нейните превъплъщения в книгата са многобройни – започват от случайната среща, от разменени погледи и докосвания, от две чаши кафе, минават през две прегърнати хризантеми и стигат до сонатата на Бергман, която пренася пощенският гълъб в едно любовно писмо… Толкова много щрихи виждаме на любимия, че трудно биха могли да бъдат преразказани. Читателят обаче ще запомни една метафора, която едва ли друг поет е написал: „Очите ти са с цвят на черен сън”… Това проникновение казва всичко – проявленията на любовта са неповторими в човешката палитра от емоции.

Ерудицията на Екатерина Пенчева проличава и в директните, и в скритите позовавания на класици в европейската култура. Тя се стреми да обхване различни топоси, защото усещането за déjà-vu, онова подсъзнателно познание и родство с предците, не ѝ позволява да пише като регионален автор. Границите на света за нея за отворени, както границите на поезията всъщност отдавна не съществуват. Изкуството в различните му форми и жанрове добавя конотативност в тематичното обговаряне на дадено състояние. Затова не се учудвайте на заглавия като „Пианистка”, „Болеро” на Равел”, „Едно „Адажио”, „Валдхорна”… Това са част от творбите, оформящи втория цикъл в книгата, озаглавен „Подарявам ти адажио”. Тук ще видим жената в ролята на обикновената, чакаща фигура зад ъгъла, незабележима, плачеща на балкона или сгърчена над пианото, но и лудешки тръпнеща като Джени от „В цъфналата ръж” на Робърт Бърнс – летящата девойка, която съединява с любовта си небето и земята. Екатерина Пенчева не се страхува да експериментира с парафразиране на известни стихотворни пасажи или да вмества определено познание за дадена писателска фигура в своите разговори за смисъла на любовта, на творчеството, на красотата. Такива са стихотворенията ѝ „Лудетина” (тук Жар Превер, Хайне и Робърт Бърнс са нейни персонажи), а в творбата „Фотев е днес у дома” можем да говорим за сюжетна мизансцена – лирическият „аз” партнира на Христо Фотев. И зад репликите на основните герои в поетическия театър непрекъснато звучи музика. „А тя по своята същност ритмично организира чувствата… Усещането е моята форма на притежание. Жена, отдала се на насладата, е готова да умре” – казва Юлия Кръстева в романа си „Обладаване”. А и книгата, която разлистваме сега, също е духовно обладаване.

Този втори цикъл неусетно трансформира „дъждовният” сезон в „снежен” пейзаж: поредица от стихотворения описват амплитудните настроения на побелелия свят – много от сравненията, които използва поетесата, не са нови, те са в добре познатия ни арсенал на белите пеперуди, снежните дантели, пухкавия шал, снежните човеци и децата, играещи в бялата пазва на света… Но ето че авторката отново ни изненадва: сняг вали не само в нейния роден град, въображението ѝ я пренася далече: „Вали във всички земни ширини, / даже на екватора. Нали?” Ще ни зарадват и други необичайни попадения на нейното художническо перо: „Вали на парцали – нежен и фин порцелан”…

Детайлизирането е любим похват в почерка на поетесата. Нейната словесна четка предхожда събитията, ние ги предусещаме, макар и неясно – в един импресионистичен порядък. Това особено се отнася за чисто лични теми – съкровеният образ на бащата, отпътувал към звездите („Писмо до татко”, „Божествена истина свята”, „Кърпичката”), се появява в един безцветен сън – тъжен и безплътен.

Когато една личност се чувства като частица от голямата литература, няма как да не мултиплицира собственото си его чрез любимите герои. Прави го и Екатерина Пенчева. Прочетете третия цикъл в книгата, ако наистина искате да сте съпричастни в пътуването – „От Пенелопа до Малкият принц”. Нека не забравяме, че великият Тончо Жечев преди десетилетия написа: „Обратният път на Одисей е творчески, а не изцяло предопределен. Чувството за невъзвратимост е най-тежкото чувство за съвременния човек.”

Ето как го е изразила в тишината на своето лично верую Екатерина Пенчева:

Ще те обичам чак до онзи ъгъл!

Отвъд… И вътре във кръга.

В онази паметна окръжност,

в квадрат и ромб… Във вечността.

(„До онзи ъгъл”)

Очакването обаче е и търсене, иронично разсъбличане на фалша в обществото, на лицемерните чувства, на излъганите надежди. Животът е прекалено банален в битово измерение, за да се успокояваме с романтиката. Ако все още вярвате, че всяко пътуване е щастливо, качете се на повреден самолет:

Пътувам към безкрая

с повредения самолет

на Екзюпери.

Малки принцове няма.

Срещам големи жаби

с празни очи.

(„Закъде пътуваш?”)

Какво се случва нататък, няма да издавам… Поетесата е „пешеходец по трънените пътища под звездопада”. Обула е обувките на Ван Гог и пътува – от Южния до Северния полюс.

Тръгнете с нея, няма да ви е скучно… Зад отворения прозорец на един Post Scriptum ще съзрете Любовта.

 

Екатерина Пенчева. „Réservé за любовта”, изд. „Инфовижън”, 2018 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.