Сорос: Европа е в екзистенциална криза

Вече няма смисъл да си затваряме очите пред реалността, че редица държави-членки на Европейския съюз изрично се обявиха против целта на ЕС за „все по-близък съюз“. Вместо „Европа на няколко скорости“, където всички членки все пак се насочват към една и съща крайна точка, целта е да има „Европа на няколко посоки“, която предлага на държавите по-широк избор.

Това пише американският милиардер Джордж Сорос в коментар за Project Syndicate, където той пише редовно. Преводът е на Money.bg

Европа е затънала в екзистенциална криза. През последното десетилетие всичко, което можеше да се обърка, се обърка. Как политическият проект, който заздрави следвоенния мир и просперитета в Европа, стигна до този момент?

През моята младост шепа визионери, водени от Жан Моне, трансформираха Европейската общност за въглища и стомана първо в Европейската икономическа общност, а по-късно в ЕС. Хората от моето поколение ентусиазирано подкрепяха процеса.

Лично аз смятах ЕС за олицетворение да идеята за отворено общество. Това бе доброволна асоциация на равни държави, които се обединиха и пожертваха част от своя суверенитет в името на общото добро. Идеята за Европа като отворено общество продължава да ме вдъхновява.

Но от финансовата криза от 2008 г. насам, ЕС изглежда загуби своя път. Приетата програма за фискални ограничения доведе еврокризата и превърна еврозоната в отношение между кредитори и кредитополучатели. Кредиторите определяха условията, които получателите на средствата трябваше да спазват, въпреки че не могат. Това създаде отношения, които нито бяха доброволни, нито равнопоставени – точно обратното на кредото, върху което ЕС е базиран.

Като резултат много млади хора днес смятат ЕС за враг, който им е отнел работните места и сигурното и обещаващо бъдеще. Популистите използват това възмущение и създадоха антиевропейски партии и движения.

Тогава дойде и бежанската криза през 2015 г. Първо, повечето хора съчувстваха на бежанците, които бягат от политическо потисничество или гражднска вълна, но не искаха животът им да разрушен от срив на социалните услуги. И в крайна сметка се разочароваха от провала на властите да се справят с кризата.

Когато това се случи в Германия, крайнодясната Alternative für Deutschland (AfD) бързо набра сила, което я направи най-голямата опозиционна партия в страната. Италия страда от подобен опит наскоро, а политическото отражение беше още по-разрушително: антиевропейското „Движение 5 звезди“ и „Лига“ почти завзеха властта. Положението става още по-лошо от тогава и сега Италия се изправя пред нови избори в средата на политически хаос.

Цяла Европа понесе тежко бежанската криза. Безскрупулни лидери се възползваха от това дори и в държави, които почти не са приемали бежанци. В Унгария премиерът Виктор Орбан постави във фокуса на цялата си кампания по преизбиране фалшиви обвинения срещу мен за план да наводня Европа, включително Унгария, с мюсюлмани-бежанци.

Орбан сега играе защитник на неговата версия на християнска Европа – такава, която се изправя срещу ценностите, на които бе създаден ЕС. Той се опитва да превземе лидерството на християн-демократическите партии, които представляват мнозинство в Европейския парламент.

САЩ засилват проблемите на ЕС. Като сами се изтеглиха от ядрената сделка с Иран, президентът Доналд Тръмп и администрацията му всъщност унищожиха трансатлантическия алианс. Това поставя допълнително напрежение върху и без това обсадена Европа. Да кажеш, че Европа е в екзистенциална криза вече не е метафора, а тежката реалност.

КАКВО МОЖЕ ДА БЪДЕ НАПРАВЕНО?

Европейският съюз се изправя пред три проблема: бежанската криза, политиките за остеритет, които пречат на икономическото развитие на Европа и териториално разпадане, както Brexit показва.

Винаги съм защитавал тезата, че настаняването на бежанци в Европа трябва да бъде изцяло доброволно. Страните-членки не трябва да бъдат карани да приемат бежанци, които не искат, а бежанците не трябва да бъдат карани да се заселват в държави, в които не иската да отидат.

Този фундаментален принцип трябваше да води политиката на ЕС по миграцията. Европа трябва спешно да промени Дъблинското споразумение, което постави нечестна тежест върху Италия и другите страни от региона – с ужасяващи политически последствия.

ЕС трябва да пази своите външни граници, но да ги остави отворени за бежанците, които имат право. Държавите-членки пък не трябва да затварят вътрешните си граници. Идеята за „крепост“, която е затворена за политически бежанци и икономическите мигранти не само нарушава европейското и международно законодателство: тя просто е тотално нереалистична.

Европа иска да подаде ръка на Африка и други части от развиващия се свят, предоставяйки значителна помощ на клонящите към демокрация режими. Това е правилният подоход, тъй като ще помогне на тези правителства да осигурят образование и заетост на своите граждани, които пък след това ще са по-малко склонни да направят опасното пътуване до Европа. Това ще намали и политическите бежанци.

И тогава европейските страни ще приемат мигранти само от тези и други страни, за да посрещнат икономическите си нужди чрез предварително определен процес. По този начин миграцията ще бъде доброволна и от двете страни: на приемащата държава и на самит емигранти.Днес реалността обаче е далеч от този идеал. Първо и най-важно, на Европа ѝ липсва единна политика по миграцията. Всяка държава има свои правила, които често не съвпадат с интересите на други държави.

Второ, главната цел на повечето държави не е да подпомогнат развитието на демокрацията в Африка и навсякъде по света, а просто да спрат притока на мигранти. Това насочва голяма част от средствата към мръсни сделки с диктатори, като ги подкупва да спира мигрантите, които преминават през територията им. В дългосрочен план това ще създаде повече политическите бежанци.

Трето, има липса на финансови ресурси. Смислен План Маршал за Африка изисква поне 30 милиарда евро годишно редица години. Държавите-членки могат да осигурят само малка част от тази сума. Откъде да дойдат другите?

Важно е да разберем, че бежанската криза е европейски проблем, който изисква европейско решение. ЕС има висок кредитен рейтинг, а капацитетът за заеми е неизползван. Кога иначе да бъде използван той, ако не при екзистенциална криза?

Исторически, държавният дълг винаги расте по време на война. Натрупването на още дълг е срещу идеята за остеритет, но самият той е допринасящ фактор за кризата, в която Европа се намира.

Доскоро можеше да се спори, че ограниченията работеха: европейската икономика бавно се възстановяваше и Европа просто трябваше да покаже постоянство. Но, гледайки напред, сега Европа се изправя пред колапса на сделката за Иран и разрушението на трансатлантическия алианс, което ще имат негативен ефект върху икономиката и ще причини и други проблеми.

Силата на долара вече предизвика полет на валутите на развиващите се пазари. Може би се насочваме и към нова голяма финансова криза. Икономическите стимули от Плана Маршал за Африка и други части на развиващия се свят трябва да влязат в сила в точното време. И това ме води до нетрадиционното предложение как да бъде финансирано.

Без да влизам в детайли, искам да посочва, че предложението съдържа гениално устройство, дружество със специална инвестиционна цел (special-purpose vehicle, SPV), което ще позволи на ЕС да получи средства от финансовите пазари при конкурентна лихва без директно да създаде задължения за себе си или страните-членки. И освен това предлага значителни счетоводни ползи.

И още, освен, че е иновативна идея, то вече е използвано успешно в редица други ситуации, например при общинските облигации в САЩ и финансирането за борба срещу инфекциозните заболявания.

Но основното е, че Европа има нужда да направи нещо драстично, за да оцелее и премине през екзистенциалната си криза. По-просто казано – Европа трябва да преоткрие себе си.

Тази инициатива трябва да бъде на истински на обикновени хора. Трансформацията от Европейската общност за въглища и стомана беше инициатива, спусната отгоре – и направи чудеса. Но времената се промениха. Обикновените хора вече се чувстват изключени и игнорирани. Сега имаме нуждата от общо усилие, което комбинира подхода на европейските институции отгоре надолу с инициативи, които са нужни да ангажират хората.

От трите проблема, говорих вече за два. Това оставя Brexit – изключително вреден процес и за двете страни, който обаче може да бъде превърнат в печеливша и за двете страни ситуация.

Разводът ще бъде дълъг процес, като най-вероятно ще отнеме над пет години – което изглежда като цяла вечност в политиката, особено в революционни времена като днешното. В крайна сметка, британците трябва да решат какво искат да правят, но ще бъде по-добре да решат по-бързо. Това е и целта на инициативата Best for Britain, която подкрепям. Тази инциатива се бори и помогна за спечелването на смислен парламентарен вот върху мярка, която включва възможността страната да не напуска ЕС преди Brexit да е финализиран.

Великобритания ще направи голяма услуга на Европа, ако отмени Brexit и не създаде трудна за запълване дупка в европейския бюджет. Но гражданите ѝ трябва да изразят подкрепа с убедително мнозинство, за да бъдат взети насериозно от Европа. Това и целта на Best for Britain.

Икономическите ползи от оставането на член на ЕС са големи, но това стана ясно през последните месеци и ще е нужно още време, за да бъде широко възприето. През това време ЕС трябва да се промени и да се превърне в организация, в която страни като Великобритания искат да се присъединят, за да увеличат и политическите ползи.

Такава Европа ще се различава от днешната в две ключови отношения. Първо, ще направи ясна разлика между ЕС и еврозоната. Второ, ще признае, че еврото има множество нерешени проблеми, на които не трябва да се позолява да разрушат европейския проект.

Еврозоната се управлява по остарели правила, според които всички държави-членки на ЕС се очаква да приемат еврото. Това създаде абсурдна ситуация, в която страни като Швеция, Полша и Чехия, които дадоха ясно да се разбере, че нямат намерение да се присъединяват към еврозоната, все още са описвани и третирани като „кандидати“.

Това няма само козметични ефекти. Сегашното законодателство превърна ЕС в организация, в която еврозоната е вътрешното ядро, а останалите членки заемат по-нисша позиция. Смята се, че всички държави, макар и да се движат с различна скорост, са се запътили към едно и също място. Това загърбва реалността, че редица държави-членки на Европейския съюз изрично се обявиха против целта на ЕС за „все по-близък съюз“. Вместо „Европа на няколко скорости“, където всички членки все пак се насочват към една и съща крайна точка, целта е да има „Европа на няколко посоки“, която предлага на държавите по-широк избор.

Това ще има значителен положителен ефект. В момента държавите искат да препотвърдят своя суверенитет, вместо да се откажат от част от него. Но ако кооперацията създаде добри резултати, настроенията може да се подобрят и някои цели, като отбраната, може да привлекат общо участие.

Трудната реалност може да накара страните-членки да оставят настрани икономическите си интереси в името на запазването на ЕС. Именно това призова френският президент Еманюел Макрон, а предложенията му бяха внимателно подкрепени и от германския канцлер Ангела Меркел, която е наясно с опозицията, срещу която трябва да се изправи у дома.

Ако Макрон и Меркел успеят, въпреки всички предизвикателства, те ще последват стъпките на Моне и шепата визионери. За щастие, поне Макрон е наясно с нуждата от по-широка публична подкрепа за европейската реформа.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.