Опитвам се да вървя сравнително спокойно. Не е лесно да отиваш на протестите, вече трети ден, и да си спокоен. Вчера, и особено онзи ден, получих доста чувствителен удари от полицейските палки. Не можете да си представите как го преживях. Все пак съм нормален, и бих казал, дори кротък човек. Никога не съм удрял някого. Само веднъж, ама още в детската градина погледнах страшно приятелят си Кольо и вдигнах ръка да го ударя. Беше натопил Иглика, че не си е измила ръцете. Тя не искаше да ги мие. Вид протест, още в онези години. Няма да се учудя, ако я срещна и сега. Тогава беше много бойна. Бях влюбен в нея. И заради това бях готов да ударя Кольо, който я издаде. Но не го ударих. И по-късно страдах и заради желанието си да го ударя, и заради нерешителността си, че не го ударих. Защото отново я наказаха да стои в ъгъла.
И днес, както и предишните дни, се оглеждам с надежда я видя. Не съм сигурен, че след толкова години ще я позная. Но ми се иска и тя да е сред оредяващите от вчера редици на маршируващите по софийските улици. Тази вечер се чувствам значително по-уверен. Няма никакво значение, че стоварват полицаите с рейсове. Въоръжени са с палки, щитове, налакътници и предпазители за колената. Но вече не съм толкова беззащитен. Иначе е възмутително да удряш мирни хора, които имат истински причини да протестират. Не става дума само за надписаните сметки, и за това, че съм без парно повече от десет години. Протестираме, че винаги някакви изроди, политици и другата паплач около тях, така извъртат нещата, че накрая пак гласуваме за тях, и те продължават да грабят, без да се интересуват, че в тази страна вече не може да се живее. Всичко е толкова гадно, долно, лицемерно и лъжливо, че погледна ли се в огледалото виждам само огромна погнуса. Лицето ми е неспособно да изразява друго, помисля ли за положението у нас.
Съзнават ли полицаите интересите на кого защитават. Няма какво да ми се правят на част от държавата. Ние, протестиращите, сме държавата, трябва да го разберат. Най-вероятно не ги интересува. Затова хич няма да ги мисля. Колко хора вече се самозапалиха. На какво прилича това. Защо не поискат сметка на всички, които са ги довели до това състояние. Вероятно някой ще каже, че точно ние, протестиращите, трябва да го направим. И съм съгласен. Но до сега не ни даваха възможност да направим каквото и да е. Затова днес съм се подготвил подходящо. Макар и всичко все още да е почти в областта на шегата. Лично за мен е хитроумен начин да се предпазя, ако полицаите отново искат да ме ударят, без да съм направил каквото и да било против закона. Затова съм доволен, че се реших на тази стъпка. Целият съм опасан с взрив.
Видя ли полицаите да приближават и с вдигнати палките ще разтворя дългия си почти до петите шлифер. И ще видят взрива. Направо ще им се смръзне кръвта. Като луди ще се разбягат. Но взривът е бутафорен. Използвах материали от една пиеса в театъра, където помагам да сменят декорите. Занимавам се и с осветлението, но на кого тук му е нужно осветление. Виж от взрив, макар и бутафорен, има нужда. Лично на мен ми е нужна светлина само колкото да разберат за какво става дума, и да помогне за мистификацията. Сигурен съм, че за страхливите ченгета, които са ербап само когато бият невъоръжени протестиращи, преживяването ще бъде отрезвяващо.
И докато се оглеждах за пореден път, ей така, за всеки случай, дали няма да забележа сред оределите редици на протестиращите момиченцето, в което бях влюбен в детската градина, към мен приближи доста запуснат тип. Сигурно от две седмици не беше се бръснал. Аз поне редовно се бръсна и се къпя, макар и със студена вода. Този, като приближи, леко понамирисваше. Не придирям на хора изпаднали в безизходица как изглеждат и как миришат, но все пак спазвам известна дистанция, имам ли възможност. В случая нямах. Този човек, изглежда, мен търсеше. Гледаше ме особено, оглеждаше се, и отново ме гледаше. Не успях да разбера веднага какво казва. Накрая го чух, и не повярвах. Питаше ме шепнешком дали ще се паля, или ще се взривявам. .
Откъде този брадясал протестиращ е разбрал, че имам намерение да направя нещо различно от обикновеното хвърляне на камъни, псуването и крясъците, че полицаите няма право да ни пречат щом протестираме съвсем законно. Той, без да дочака да му отговоря, както и без да обръща внимание на огромното ми объркване, прошепна в яката на анцуг: щял да се взривява. Ама с истински взрив ли? С истински. Не мога да повярвам, възкликнах и отстъпих. А ти, какво? Ще се палиш ли? Не, ще се взривявам, отвърнах машинално. И веднага прошепнах: но с бутафорен… взрив… И реално няма да се взривявам истински. Единствената ми цел е да поизплаша полицаите. Нека разберат, че не е безопасно да налагат с палките невинни и невъоръжени протестиращи.
Не знам дали брадясалият мъж чу какво казах. Изглежда му беше достатъчно, че няма само той да се взривява. Обърна ми гръб и се отдалечи. Разтреперах се, признавам. Това трябваше да се очаква, искаше ми се да извикам. Но само се огледах и не отворих уста. Бях се прегърбил от тежестта на чутото и единствено се ослушвах. Представях си как брадясалият се взривява. Кого ли ще вземе със себе си. Дали от протестиращите, или от полицаите. Опитах се да го открия между хора. Никакъв го нямаше, колкото и да се взирах в посоката, в която се отдалечи. Единственото ми успокоение беше, че времето минаваше, а нищо не се случваше. Нито чувах взрив, нито някой отваряше дума за нещо подобно. Като краен резултат не намерих смелост да покажа бутафорният взрив на полицаите, които съпровождаха митингуващите. Дори закопчах и горното копче на дългият си шлифер. Потях се, но не се разкопчавах. Само гледах съсредоточено пред себе си. Накрая видях Иглика. Тя беше. И дори започнах да си пробивам път към нея. После вече не бях сигурен, че е тя. Пък и да беше, как да я приближа като целият съм във взривове, макар и бутафорни.
Be the first to comment