От средата на миналата година се забелязва постепенна градация в говоренето по „македонската тема”. Началото бе поставено с посещението на г-н Бойко Борисов в Атина, а кулминацията дойде след отложената в Брюксел дата за започване на преговорния процес за присъединяване на Република Македония към Европейския съюз. Темата се третираше успоредно и в София, и в Скопие. Край Вардара тя бе просто обогатена с българското „вето” и гарнирана с „изкуството” на филма „Трето полувреме”, но запази и дори засили злостния си антибългаризъм, на който сме свидетели от над шест десетилетия. У нас коментарите на бивши президенти, външни министри, висши дипломатически чиновници, анализатори и политици бяха съсредоточени върху неодобрението на становището на правителството на ГЕРБ, че принципната подкрепа на България за присъединяването на бившата югославска република към ЕС не е безусловна. Стана ясно, че има сериозни разногласия сред българския политически елит. Те няма да бъдат преодолени, ако бъдат вкарани в традиционното противопоставяне управляващи-опозиция.
Министърът на външните работи Николай Младенов в писмо постави пред македонския си колега Никола Попоски три условия, за да получи страната му българското „да“ за ЕС. Това писмо, за съжаление, обогатява само
епистоларната колекция между София и Скопие
Преди това станахме свидетели на посещение в Скопие на секретаря по външната политика и международните въпроси на НС на БСП и евродепутат Кристиян Вигенин и на срещата му с бившия президент и сегашен лидер на опозииционния СДСМ г-н Бранко Цървенковски. Безспокойството на първия дипломат на БСП, че рязката активност в България по отношение на Македония е твърде закъсняла, едва ли може да се оспори, макар закъснението да се измерва не с месеци, а с много години, в които и социалисти управляваха държавата. Но е съвършено спорна тезата му, че по този начин страната ни се поставяла в негативна позиция не само в Македония, но и пред европартньорите ни.
В едно обаче е прав. По въпроса за започването на преговорите на Македония за еврочленство България трябваше да изработи официална национална позиция след широко обсъждане. Последното писмо на г-н Младенов не може да я замести, а разнобоят сред политиците не показва, че такъв процес е започнал. Докато той не приключи, всякакво посредничество на висши еврочиновници като г-н Щефан Фюле, смесени двустранни комисии за инвентаризиране на спорните въпроси и др. подобни нямат особен смисъл. Страховете, че най-негативен бил сценарият Гърция да отприщи преговорния процес с Македония, а България да го блокира, не са основателни. В Брюксел не се забелязва особена охота или припряност за приютяване на държави от Западните Балкани.
Една възможност за изработване на национална позиция бе пропусната. Но винаги съществува втори шанс и отговорност на нашите политици е да не го пропускат. Още повече, че отдавна се видя, че
на Балканите не е достатъчна мантрата за евроинтеграцията
като обща цел, към която се стремят всички държави, за да внесе хармония във взаимните им отношения. Защото и евроинтеграцията, подобно на социалистическата интеграция от близкото минало, се оказва прекалено широка рамка, в която за националния интерес не винаги може да се намери справедливо място.
Преди 10 години , на Солунската среща (2003) ЕС си бе поставил „задачата“ да подкрепи евроинтеграцията на Западните Балкани. Равносметката днес включва приемането само на Хърватия. И нищо чудно, ако след нейното приемане в ЕС спадне и ентусиазмът на Брюксел за скорошно ново разширяване. Още повече, че обстановката в региона има тепърва да се усложнява: тлеят от дълго време Косовският проблем, Албанският проблем, крехката политическа стабилност в Босна и Херцеговина, проблемната евроинтеграция на Сърбия.
Политическото решение на Трибунала в Хага да освободи от отговорност двамата хърватски генерали и бившия премиер на Косово заложи експлозив в основите на сръбско-хърватското добросъседство, а ще усложни и изхода от разговорите между Белград и Прищина.
Провокация към добросъседството в региона
бе отбелязването на 100-годишнината на албанската независимост със спектакъл в Скопие с главни актьори премиерите на Албания и Косово. Евробюрократите, специализирали се по националната и добросъседската проблематика на региона, не реагираха адекватно на агресивния и провокативен великоалбански национализъм и паналбанизъм спрямо Македония, Сърбия, Черна гора и Гърция. Това бе провокация и спрямо България като членка на ЕС, от която зависи интеграционния процес в Западните Балкани (прочее, тук страната ни се размина с оценката на президента на САЩ Барак Обама, че „България се очертава като лидер на Балканите“, защото и в София липсваше адекватна реакция).
Република Македония се намира именно в центъра на този неразплетен възел. Тя се нуждае от подкрепа и закрила, но ако сама не си помогне, едва ли може да разчита на нечия безрезервна подкрепа. Малко прясна хронология. В края на октомври 2012 г. президентът на призналата Македония петилетка след нас Сърбия, г-н Томислав Николич, направи посещение в Скопие, първото му като държавен глава в съседна държава (последната съседна страна, която ще посети сръбският президент, вероятно ще бъде България; това става ясно от негово предновогодишно интервю за ТАНЮГ на 29 декември м.г.).
Между Белград и Скопие има тежък спор
свързан с непризнаването от Сърбия на Македонската православна църква. Сериозен проблем е също отцепилата се от МПЦ с подкрепа от Белград Сръбска Охридска архиепископия. Президентът Николич обаче направи опит да намери общото, което тормози двете страни, но пък ги сближава по трудния им път към интеграцията в ЕС: „За Сърбия пречката е това, че не приема да й бъде отнета територия (Косово и Метохия, б.а.), а Македония отказва да приеме да се откаже от името, герба и знамето си…Намериха по-малка държава от нашата, та да я наказват“.
Това прозвуча като извинение за по-раншната категорична подкрепа на опозиционната, а сега управляваща, Сръбска прогресивна партия за гръцката позиция в спора за името на Македония, декларирана от самия г-н Николич. Последва мигновен протест от гръцка страна. Но в политиката обратите са почти винаги възможни. И ето, че по време на посещението си в Атина г-н Николич предложи директно на гръцкия президент г-н Каролос Папуляс Сърбия да посредничи в решаването на откритите въпроси между Гърция и Македония. С нехарактерно въодушевление за иначе въздържания сръбски президент прозвучаха и думите му в Атина: „Можете да си представите как ще изглежда после това, ако сътрудничим. Това би било опора за Балканите, а може би и за цяла Европа“. И г-н Николич подчерта, че „очевидно Сърбия може да бъде мост между Изтока и Запада, и между Севера и Юга“! Отговорът на президента Папуляс обаче бе очаквано категоричен. Вместо да приеме предложеното посредничество, той буквално заяви: „Искам да бъда ясен: няма да дадем съгласие (БЮРМ да започне преговори за еврочленство,б.а.), ако не се намери едно взаимно приемливо решение за едно име, което да бъде окончателно и за всякаква употреба и което ще отразява действителността“. И добави, че „по този национален въпрос за Гърция се очаква практическата подкрепа на Сърбия“.
Как би изглеждала една сръбска подкрепа, остава да видим. Но пък е ясно това, че в Скопие – вместо да се стремят с реформи да покрият изискванията на ЕС – упорито се занимават с
„доизкусуряването“ на още невтасалата си национална идентичност
което минава през погазване на добросъседството. И поставя под съмнение дали евроинтеграцията на страната е наистина искрена „национална“ политика на сегашното екстремистко националистическо правителство на г-н Никола Груевски.
В следващата публикация посланик Марков разглежда вътрешнополитическата ситуация в Македония и постепенното настъпване на албанския сепаратизъм в страната
*Авторът е бивш български посланик в Тирана, Белград и Сараево
На снимката: Охридското езеро
Be the first to comment