Романът “Отлъчване” – силен дебют на Николай Терзийски

Отдавна се канех да го напиша това ревю, защото съм изключително впечатлена от книгата “Отлъчване”. Сега, през празниците, си я попрегледах пак, за да се уверя, че не съм била подвластна на външни настроения, когато я четох.
Много внимателно трябва да следим развитието на Николай Терзийски. Мисля, че в българската литература се е появило перо, което тепърва ще бъде сред строителите на облика ѝ. Талантлив и богат на мисъл и емоция автор е Терзийски, а „Отлъчване“ е много хубава българска книга в най-добрия смисъл на това определение.
Няколко пъти съм отбелязвала, че ни липсват семейни саги и само един Владимир Зарев запълва нишата с трилогията си.
„Отлъчване“ влиза в това определение частично. Проследени са почти магичните връзки между 7 поколения, прокълнати от една нереализирана любов и едно предателство.
Твърде постно звучи това като описание на романа, защото всъщност той е много повече. Но лично аз съм пленена от езика на книгата. Това най-често е недостигът на съвременните родни писатели. Не че е беден езикът им, но е събран в една субкултурна плоскост. А при Терзийски е вакханалия от диалекти, културни пластове, хиляди вариации на думи, смисли и позабравени значения. Разпознаваш героите чрез словото им, влизаш в епохите чрез думите, различаваш географските местности според диалектите. Умение, което не просто впечатлява, а пленява. Песенната странност на Родопите, яростната непреклонност на Македония, дистанцираната твърдост на Северозапада – всичко е там, наведнъж, накуп, в една книга. И действа на подсъзнанието, хипнотизира и припомня родовата памет.
Терзийски е и майстор-разказвач. Толкова сладко създава приказки с вкус на притчи, така умело и извън клишетата оплита истории, че е трудно да го оставиш дори за минута. Проучил е – усърдието личи и се отплаща – няколко епохи. Читателят чете и не остава в себе си, а влиза там, където го отпраща авторът, защото всичко си е на мястото.
Това е дебютният роман на Николай Терзийски. Като всеки дебют, и той си има кусурите, но те са чисто формални – малко повече оплитане на сюжетни линии, малко лутане накрая, докато отново хванеш възлите, оформени в началото. Малко повече бъбривост там, където може да бъде оставен читателят да си доизмисли. Малко неестествен език в епистоларната част. Но това са наистина бели кахъри. Хубаво би било да има един речник накрая, защото хич не ми беше кеф да се откъсна от страниците, за да ровя из гугъл за имената на месеците по родопски.
Категоричното ми убеждение е, че Николай Терзийски има потенциала да се превърне в един от най-добрите български писатели, в един от тези, които след десетилетия ще влязат в учебниците. Засега е потенциал, но вярвам, че усърдието, което е видимо в „Отлъчване“ няма да се изчерпи с единия дебют. Ще ми се да му пожелая не падащ от небето успех, а време за работа. И съм щастлива, че го прочетох.

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.