PRотестната подмяна, която остави след себе си идейна празнота

2013-та се оказа годината на протестите. На излъганите протестиращи. На разочарованите им скрити водачи. На тоталната безпомощност на елитите да се обединят около идеи за бъдещото, а не около фикс идеята за власт на всяка цена. На подменените ценности, налагани от „добрата“ олигархия, която опита да преоблече икономическите си интереси като „морален бунт“. А накрая, когато опитът й да си върне властта чрез карнавали, метежи и безредици, не успя, сведе всичко до смехотворни конкурси, организирани от своя официоз, за есе и снимка от протестите с награден фонд. Сякаш моралът има нужда от материален стимул или от потупване пред строя. И на този фон лъсна тоталната безпомощност на политолози, социолози, философи и всякакъв вид анализатори.
2013-та се оказа по-скоро година на фалитите. Фалит на идеята за гражданско общество. Защото то се оказа сериозно мотивирано от западните си донори. Фалит на идеята за справедливост, която биваше гримирана, организирана и режисирана като за театрална сцена, на която се разиграват постановки на абсурда. Фалит за схващането, че ако една идея е добра тя не може да бъде подменена от задкулисни технолози. Фалит за идеологиите, защото те се оказаха неприложими. Фалит за лидерите на мнения, чиято зависимост от определени политически и корпоративни кръгове стана безпощадно видима и в крайна сметка – жалка.
Когато през февруари протестите успяха да свалят кабинета на Борисов за голяма част от наблюдателите, поне до провеждането на изборите, това бе добро. Отиваше си едно управление, компрометирано от скандали за подслушвания, изнасяне на СРС-та, управление, свързано с назначаването на калинки, уреждане на свои фирми в конкурси, влияние върху медии и т. н. Едва минаха няколко месеца оттогава обаче и се оказа, че февруарските бунтове са били част от перфектно организирана, инженерно изчислена, тактика. Бойко Борисов подаде оставка, видимо притиснат от улицата, но всъщност той се спаси от нея. Ако бе показал твърдост тогава, партията му щеше да започне да губи рейтинг много по-бързо, отколкото това стана сега. А това означава, че и властта, която експремиерът не искаше да изпуска, щеше да се отдалечи.
Борисов и тогава, а и сега, продължава да иска втори мандат на всяка цена. През февруари той и партията му отстъпиха, за да се върнат като победители през май, когато се оказа, че само тактика не е достатъчна. Борисов не е добър стратег. Но тактически продължи да поставя на изпитание НС, улицата, СУ и т. н. в следващите 6 месеца. Мнозинството, което дойде на власт след него, му даде основание за това. Назначаването на Делян Пеевски бе вододелът, който взриви търпението на хората, и даде знак на Борисов и хората му да напуснат резервната скамейка и да започнат да загряват край тепиха. Парламентарното мнозинство в лицето на БСП и ДПС поправиха грешката си, оттеглиха Пеевски, посипаха си главите с пепел, извиниха се и заявиха, че са преживели катарзис. Но резервният отбор вече бе набрал скорост, а покрай това бе пратил повиквателни за всички други играчи, които биха имали финансов интерес Борисов да се върне на власт. Бе мобилизирана мощна машина от неправителствени организации, медии, социологически агенции, политолози, творци, а покрай последните „моралният бунт“ стана модерен.
PR-ите знаят как се прави това…. Много е лесно. Хората искат да застанат на страната на добрите, откакто свят светува. Но за тази цел тези хора трябва да бъдат привлечени за каузата. И това се прави, откакто свят светува. Чрез мощна пропагандна машина публиките бяха убеждавани, че те са по-добрата част от България. Елементарно, като в приказките за деца, но работещо. Добрите побеждават, ние сме моралните, ние сме красивите, ние сме интелигентните. Вие, които и да сте срещу нас, не сте… А основното лъжовно послание беше под мотото „Вие сте личности, а не сива маса и затова сте силни и заслужавате уважение“.
И тогава от отвъдното възкръснаха виковете „Червени боклуци“. Изпълзяха старите седесари. Гардеробите със сенките и призраците на двуполюсния политически модел от миналото зейнаха широко отворени и оттам освен хлад лъхна толкова нетърпима омраза, че да унищожи и последния вопъл на морала. Но той „оцеля“. Протестът, който започна с основание, бе премодулиран, предефиниран, гримиран, по новому екипиран, и бе насочен срещу комунистите. Лентата на 90-те се прожектираше по софийските улици с такава висока посещаемост, сякаш някой режисьор на фентъзи с магическа пръчка бе изтрил от съзнанието на хората измамите, подмяната, фалша и всичко останало, което 90-те оставиха у нас. Като част от реквизита бяха използвани бутафорни стени пред посолства, преоблечени манекенки, драм.-състави и обикновени самодейци, които наливаха масло в огъня на всеобщия хаос. И нямаше как да не се установи, че в ход е езикът на омразата.
В него обаче освен морала изгоряха и всички възможни демократични правила, с които демократите и от 90-те се кичеха. Никой не признаваше резултатите от демократично проведените избори, не се признаваха решенията на КС, не се признаваше дори правото да имаш убеждения, различни от скандиранията на площада. Услужливо се забравяше и написаното в Конституцията, че всеки има право на мнение и свободата да го изрази. Тези, които си позволиха да го направят, по-късно бяха прошнуровани и прономеровани в позорен списък на „комендантите на подмяната“. Но през цялото време дирижираните протести страняха от същественото. Сякаш нарочно. Нито един от неформалните им говорители, които се нароиха съмнително много, не се опита да прозре, че всеки протест, който иска „Оставка“ е само и единствено политически. И че той обслужва само и единствено най-голямата парламентарна опозиционна сила, която от своя страна имаше нужда от патерица, за да си върне толкова… ах, толкова вкусната власт.
За да се случи последното трябваше да се напомпа самочувствието на изпадналите под чертата реформатори. В началото на вълната от протести последните бяха насипни, стреснати и изненадани от това, че хората не ги припознаха, за да ги класират за парламента. Улицата обаче им даде основание отново да разперят пера, краски и опашки. Виковете, които някой вече бе внушил на тълпата, им подействаха като енергийна напитка. Такава, вероятно е пил и граф Дракула, когато му е липсвала кръв.
Омразата обедини всички изпаднали, декласирани и отхвърлени. Колкото повече хората от площадите се ожесточаваха, въоръжени с павета, тоалетни чинии, кофи за боклук, вериги, бомбички, домати, яйца, толкова повече реформаторите набъбваха, прегрупираха се, пишеха точки, подточки, декларации и други хвърчащи документи, чието съдържание много прилича на хелий. Той променя гласа, радва окото, но накрая нищо освен „бум“ не може да произведе… И когато протестите оредяха, впрочем съвсем логично и вследствие на безобразната подмяна, дойде ред на тежката артилерия.
Ранобудните, които не се бяха легитимирали като група, фракция, отряд, звено или поне плакат на майските протести, окупираха университета. За хората пред телевизорите и в социалните мрежи това трябваше да се разчете като прожекция на трета серия от стачките през 90-те. Но ако тогава студентите бяха авангард на недоволството, никой не повярва на ариергарда. А и той се оказа окупиран. Преподаватели, чиято принадлежност към определени политически сили никога не е била тайна, започнаха явно и не чак дотам да насъскват студентите. Да им обясняват, че моралът  може да бъде окупиран и налаган с насилие, защото какво друго, ако не насилие е диктатът на малцинството над мнозинството. И студентите, подведени от вдъхновението си, наивността на  своята младост, от харизматичните оратори, се предадоха в обятията на някои от своите преподаватели, някои от които много скоро се настаниха на топли местенца в президентския полог. Гласът на инакомислещите бе смазан, демокрацията и в СУ вече не се зачиташе. Не се зачиташе и законът. Нещо повече преподаватели, които не бяха съгласни с очевадния диктат на сто срещу 1 000 бяха снимани в гръб по коридорите на Ректората, а после изобличавани.
Но тези истории на всички ни са дълбоко познати. Както и бунтовете в Испания, тези в Гърция, в Украйна и т. н., и навсякъде, а в страните на изток особено, те приемат едни и същи форми, вдъхновяват се от едни и същи презокеански спонсори, имат един и същ сценарий. У нас обаче… годината завършва не с майските, не със студентските и не с февруарските вълнения. Една национална тв и в предколедните дни излъчи репортаж на плачещ мъж. Бил е уволнен от корабостроителницата. Пред камерата човекът каза, че майка му плаща сметките, че приятели го хранят. Останалото бяха очите му, пълни със сълзи, а празните хладилници на хора в трудоспособна възраст… Нещата, за които липсват думии за които протестърите и студентите окупатори очевидно нямат грижа, а още по-малко техните гурута. И още, че намаляваме с осем души на ден. Че сме първи в Европа по брой на самоубийства. Че сме болни и стари.
А това са социални, хуманни, ценностни кризи. Които площадите не изговориха, не го направиха и скритите им и явни лидери. Вместо това реформаторите говорят за „създаване на армия“ и „влизане в бой“. ГЕРБ кроят сметки, на хоризонта се създава поредното партийно инженерно произведение под формата на уж невинна, нова, но в съществото си популистка, а също и добре контролирана от задкулисието, партия. Студентите се готвят да посрещнат Дядо Коледа на площада. Управляващите се опитват да обяснят недоволството с кризата на капитализма. А той крета. Задъхва се и продължава да е свиреп. Няма да го оправи промяната на Конституцията, която толкова желаят онези, на които липсват други идеи. Няма да го оправи и смяната на настоящото политическо статукво. Защото, както казва Франсис Фукуяма, капитализмът винаги ще създава олигархия. Тя може да бъде дясна или лява, на силните демократи или на другите, които се пишат демократи, на тези, които не желаят цензура и на тези, които я прилагат ежедневно… Това, от което нашата демокрация страда не е само олигархията обаче… А тоталната липса на политическа грамотност. Протестиращите не разбраха, че гласът на професора и гласът на миньора пред урните са абсолютно равни. Урните не са везни, че да мерят морал.
И че когато една идея фалира, това се случва първо пред урните. Реваншът не може да е идея. Реваншизмът не е морал. Изходът е в нов начин на мислене, който в политиката да се съобразява единствено с прагматизма в името на индивидуалния и обществения интерес.