Проф. Димитров, две възможности се лансират след като станаха ясни резултатите от референдума във Великобритaния – да се разпадне ЕС или да се преосмислят политиките, за да се предотврати този разпад. Кой от тях е по-вероятен?
Едва ли има европеец, който да не се е наслушал в последните дни на всевъзможни обяснения и сценарии, повечето тревожни или направо апокалиптични – разпад, ефект на доминото и пр. Не мисля, че случилото се трябва да бъде драматизирано кой знае колко. То е много по-тревожно за бившата Великобритания, отколкото за ЕС, защото е ясен симптом, че тя не отива на добре. Всички очаквания, че това решение ще има тежки последици за ЕС, са плод на невежество. Съюзът има много дълбоки вътрешни корени, а освен това съществуването му е дължим отговор на външния натиск на глобалната конкуренция към европейските общества. Нито вътрешните, нито външните основания за съществуването на ЕС са се променили.
Смятам, че ситуацията е аналогична с тази да си загубиш портфейла. От една страна си казваш, че това беше хубав портфейл, не беше празен, имал си планове, свързани със съдържанието му, но сега ще минеш без тях. Обаче дискомфортът идва повече от това, че трябва да се ходи по инстанции и да се вадят нови документи, което е дълга и досадна процедура, която ти пречи да вършиш по-важните си неща. Но това се преживява.
ЕС не е направен, за да влезе Великобритания в него. Нейното заявено, но оставащо подвъпросно излизане не променя по никакъв начин устройството, смисъла, инструменталната употребимост на ЕС. Сградата на Европейския парламент в Страсбург преднамерено е замислена да изглежда като незавършен строеж, защото в същината си ЕС е в постоянен процес на изграждане. Не забравяйте казаното от Жан Моне: в крайния си вид ЕС няма да е нищо друго освен сумата от решенията на момента за кризите, през които е преминал. Кризите в развитието на ЕС са норма, а не изключение, камо ли пък да са симптом за разпад…
Някои обаче оприличават тази сграда на Вавилонската кула…
Това е доста характерна, но ясно заинтересована скептична интерпретация, защото винаги е имало противници на европейската интеграция – нихилисти, национал-шовинисти и много невежи хора. ЕС е късна кулминация на един процес, който трае 400 години и който има много дълбоки цивилизационни основания. Това не е случайно хрумване на неколцина ентусиасти, а възниква от необходимост. 21 век ще е характерен с безпощадна глобална конкуренция и ако Европа не иска да изпадне до Африка, тя трябва да може да противостои с ресурси срещу обединяващия се Далечен изток и това, което се очаква да се случи в близките 50 години – двете Америки да станат една. Ако ЕС няма икономически ресурс да бъде сериозен играч, ще стане периферия и никой няма да го забелязва. Няма толкова значима страна, която да се справи сама с предизвикателствата в условията на конкуренцията, за която говорим. Затова под натиска на външните обстоятелства Европа ще трябва да отговори чрез интеграция. Надеждите на някои британци, че страната им все още е велика, нямат връзка с реалността. Още навремето известният български социолог Иван Хаджийски в своята “Оптимистична теория за нашия народ” казва, че е въпрос на време британският лъв да клекне на мъгливия си остров. Само че лъвът вече не е британски, понеже е видим разпадът на някогашната Велика Британия – тя се разпада по толкова много оси на противопоставяния, че е просто невъзможно да бъде мислена вече като едно цяло. Оставена сама на себе си, тя ще продължи да се фрагментаризира и да се магринализира неизбежно. Затова е по-правилно да се каже, че остатъкът от британския лъв ще клекне върху остатъка от британските острови.
В този смисъл приказките как щял да се разпадне ЕС, са много симптоматични за ценностните нагласи на говорещите, може би даже да са умилителни, но няма да се получи.
ЕС реагира на Брекзит като призова Англия да подаде веднага молбата си за излизане. Защо е този твърд курс?
Защото Съюзът е договорна конструкция между заинтересовани партньори. Ако излизаш от него, значи преценяваш, че имаш интерес да не си вътре – да не носиш отговорностите и задълженията, от които произтичат правата и облагите. Решението да участваш или не, трябва да е изключително отговорно и не може да бъде половинчато. Британците са свикнали да са особен случай: за тях правилата да не важат, да се правят изключения само за тях. Но управлението на развитието на ЕС предполага яснота по съдържанието на взаимоотношенията ни и тяхната правна рамка. Протакането на отделянето на уж-Обединеното кралство застрашава рутинното функциониране на институциите на Съюза, примерно: ще поеме ли Британия ротационното председателство преди България или не? Вместо да се занимава с реалните проблеми на развитието, сега ЕС трябва да пренарежда политическите си приоритети съобразно неяснотата от статута на Неопределеното кралство. Бързото излизане на страната от ЕС е в интерес, на първо място, на мнозинството от европейските граждани.
Това означава ли, че всичко останало е наред в ЕС?
ЕС се нуждае от много сериозни промени – структурни и функционални, дори ценностни, а това отвежда към нов вид политики. Известно е, че Великобритания беше мрънкало и основна спънка пред решителните реформи на Евросъюза. Няма читава инициатива за задълбочаване на интеграцията, която да не е била оспорвана от страна на Великобритания. Нейното оттегляне е ценна предпоставка за значително улесняване на интеграционните тенденции. Но това не означава, че досегашният ЕС не трябва да се променя качествено, напротив.
Досега Съюзът се развиваше основно като обща идея на политическите елити, които разбират добре икономическата и геополитическата изгода за собственото си участие във високите етажи на властта. Тази тяхна позиция никога не е предполагала гражданството на отделните страни да има мнение, а още повече и решаващ глас. Затова днешният ЕС не е особено популярен сред гражданите му, а както показват периодичните изследвания на общественото мнение – налице е трайна тенденция на растящо неодобрение към самата идея за този съюз, към неговите институции и провежданите политики.
Бъдещето на ЕС е да започне да провежда качествено различни политики в унисон с реалистичните очаквания на отговорното европейско гражданство. Внимателно подбирам думите си, не говоря за европейския демос или за „исканията на хората”. Когато казваме „европейски граждани”, това не означава – от начало до край – само хубави неща. Бепе Грило, Марин льо Пен също са европейски граждани, а те поне имат някакъв политически опит… Поведението на един маргинал в европейско общество може да е много безотговорно; когато имате мнозинство от маргинали, вече става опасно. Следователно трябва да се провеждат нов тип интеграционни политики, които да минимализират влиянието на социални магинали и ухажващите ги популисти. Бъдещето на европейската интеграция е в пряка зависимост от провеждане на политики за социална интеграция на европейските граждани.
Очаква ли се промяна по отношение на миграционните потоци от Източна Европа?
Това е един от примерите за сложността на ситуацията в днешния ЕС. С думата „миграция” обозначаваме качествено разнородни неща. Всеки, който знае за какво става въпрос, е наясно, че основното съдържание на европейската интеграция са четирите свободи на движение – на стоки и на услуги, на капитали, и на … хора. Ако внимаваме за специфичното съдържание на първите три, то те ни показват, че става въпрос за свободата на движение на основните икономически ресурси. Четвъртата свобода би следвало да е за свободно движение на работна сила, а не – какви да са хора. От политическа коректност обаче не се казва „работна сила”, а най-неопределено – „хора”. Защото в последните 400 години в Западна Европа е сякаш по под разбиране, че няма как да сме хора, ако не сме включени в пазара на труда. По тази причина дори най-силно гордеещите се с либералните си ценности и толерантността си французи се видяха буквално в чудо, когато се сблъскаха с идващи от Румъния и България хиляди мигранти – в културната норма на тези хора не се предполага изобщо да са работна сила, а са именно хора, с неотменни права: на социални помощи. Това е нещо съвършено различно от трудовата миграция, която пък е несъизмерима с търсещите убежище от война… Т.е. включително правните основания за политиките в ЕС трябва да бъдат предефинирани.
Един от резултатите на излизането от ЕС ще бъде, че британците ще се научат да събират ягоди например. Или, за да не се провали този бизнес, да наемат мюсюлмани, на които имат по-голямо доверие, отколкото на източноевропейците. Но това е техният свободен избор, за който трябва бързо да поемат отговорност. Със сигурност премиерът на Великобритания, вече в условна оставка, през 2013 е смятал, че държи проблемът с миграцията под контрол. Обаче тя получи екстремни степени на проблемност и неуправляемост последната година и половина. Настоящата криза е моментна, тя ще отшуми и тогава трябва да се изясни за какво става дума – за движение на работна сила, за цивилизационни недоразумения или за кризисни моменти заради военни конфликти. Това са три съвършено различни сюжета, предполагащи много различни политики за справяне с тях.
Какво ще се случи със самата Великобритания след този референдум предвид разслоението и различните реакции?
Донякъде вече стана дума за това, но да го кажа в прав текст. Великобританците имат една мантра: „Бог да пази кралицата!” Резултатът от този реферндум и последващите задължителни стъпки е повод всички европейци да кажат същото, с най-искрено съчувствие!
Към днешна дата не е ясно дали Великобритания е излязла от ЕС, но е сигурно, че няма Великобритания. Ако кажем с тон на пренебрежение, че Северна Ирландия е по-малка от Македония, а Шотландия е приблизително, колкото Сърбия, пък двете сумарно са по-малки от България, то ще трябва да припомним, че само Лондон е по-голям от България. А и Лондон също иска да има отделен статут от Великобритания след излизането й от ЕС. Половината от гласувалите, образували надделяло с малко мнозинство, си въобразяват, че излизането е решението на проблемите. Напротив, то е само оголване на проблемите и създаването на невъобразимо множество от трудности – и за политиците, и за обикновените граждани. Ето защо решението от референдума довежда до дълбоки деструктивни процеси или, по-точно казано, – засилва ги, защото те са съществували отпреди. И отговорността за разкриването и усложняването на проблемите е на тези, които са взели това решение. Те трябва да поемат и отговорността оттук нататък, защото илюзорно удобно бе Брюксел да е виновен за абсурдната социална политика в тази страна. Дали се сещате кой ще е поредната изкупителна жертва за фундаменталните социални неуредици, когато започнат да го търсят само на острова?
Чисто процедурно какво следва?
Това е деликатен въпрос, защото Дейвид Камерън обяви, че подава оставка, но всъщност ще я подаде през октомври, което навява на мисълта, че тази оставка не е направена с достатъчно прозрачни намерения, а още по-малко – с почтени.
Какво следва за процедурата, в момента е неясно, защото самата остатъчна Британия първо трябва да стартира процедурата. Докато тяхното правителство не каже: искаме да се възползваме от процедурата, предвидена в чл. 50 на Договора от Лисабон, няма как да говорим за излизане. То хипотетично може да се случи на първата среща на Европейския съвет още тази седмица, за което приканва председателят на Европейската комисия. На него Камерън може да официализира като държавен акт суверенното решение на британския гласоподавател. Страните-членки ще го уважат и ще стартират процедурата. Оттам нататък текат две години, в които да се уредят последиците от прекратеното партньорство. Няколко хиляди експерти от двете разделящи се страни ще трябва да уреждат планина от безпрецедентни проблеми – на икономическо, институционално-правно, а и на политико-военно равнище, не на последно място.
Но днес Ройтерс съобщи официална правителствена позиция на британците, че те смятали първо да договорят условията за излизането си, а чак след това да го поискат. Поради тази причина си позволих по-горе да имам известни резерви към почтеността на британската позиция… Ще искат да преговарят условията на излизането си от позицията на членове на Съюза. Значи, членството все пак има предимства в отношенията с останалите страни-членки на ЕС?
За разлика от задължителното стоене в СИВ, когато братските армии светкавично спираха всякакво желание за излизане, както в Чехия през 1968 година, в ЕС всичко е доброволно и поради това е на договорна основа. Когато резултатите от референдума са такива, е нормална реакцията на вежливо, но императивно подканяне – колкото по-бързо, толкова по- добре. Опасността е от шикалкавене – ние казахме, че искаме да напуснем, ама може ли да останем вътре – поне докато не ви изнудим да ни дадете, максимално благоприятни за нас, условия за напускане. Това ще отнеме ресурс на ЕС, който е спешно необходим за решаване на другите проблеми на Съюза и неговите граждани. Вместо тези въпроси, за неопределен период първа точка от дневния ред ще са споровете около британското полу(не)излизане от него.
Може ли да се получи ефектът на доминото и други държави да поискат да напуснат ЕС?
Каква е точно ползата за Великобритания и нейните граждани от излизането от ЕС, че и други държави да поискат да я последват?
Ако има и други европейски граждани, които да са толкова безотговорни към собственото си бъдеще и към качеството си на живот, нека да заповядат. ЕС не е приют за слабоумни, а споделено социално пространство, което е договорено във взаимна изгода и поради това към него носим споделена отговорност и ангажименти.
Ако някой не вижда полза, нека напусне. Но да не забравяме две неща: първо, че не я виждаш, не значи, че я няма; гледащият може да има проблеми да я види, както се случва сега на британците. Второ, преди да вземе решението за напускане, евентуалният кандидат би следвало да си даде сметка за жестокия натиск от глобалната икономическа, научна и културна конкуренция. Дали може сам да се справи с нея? Даването на сметка обаче предполага нагласа и умение да смяташ, а това не е гарантирано никому.
Ще има ли икономически ползи или загуби за България?
Броят на неизвестните в тази ситуация е огромен, взаимовръзките между тях са непроследими, а и променящи се. Ако някой каже, че разполага с алгоритъм, по който да бъде изчислено какво точно се случва – печели или губи, лъже. Нито преките, нито косвените загуби са изчислими, защото до момента не е имало такъв прецедент.
Ползи трудно ще намерим, освен допълнителното остойностяване на лоялността ни към политиката на германо-френския мотор на европейската интеграция.
Остават загубите. Със сигурност не са малки, но не са фатални, защото не засягат структурни основи на българското общество или нашата икономика. България не е имала кой знае какви дълбоки или трайни взаимодействия с Великобритания. В кръга на шегата, нашите връзки с Македония са сякаш по-интензивни.
По отношение на българите, които са в Англия, те са направили храбър избор да живеят и работят там; най-вероятно те ще направят и следващия храбър избор да отидат в друга страна. В 21 век движението е свободно в безпрецедентни мащаби. При тези свободни граници, каквито има в момента, всеки е гражданин на Европа и може, трябва да си намериш шансовете там, където се предлагат – било във Великобритания или на друго място.
Ще ни помогне ли тази ситуация за приемането ни в Шенген и за присъединяване към еврозоната?
Шенген е по-малкият проблем, защото вече не е в горната част от политическия дневен ред на ЕС. По-сериозният е присъединяване към еврото. Експертите трябва да кажат точните финансови измерения и перспективи на това измерение в европейската интеграция. При всички положения влизането в еврозоната ще влияе структурно върху характера, темповете, перспективите и границите на европейската интеграция за нас, българите. Заради това то е важно, колкото и да е сложно в настоящата ситуация.
Френският посланик у нас заяви, че от решението на Великобритания печели Путин. Появиха се и други коментари в тази посока. Доколко са основателни?
Сегашният френски посланик е изключително умен и много добронамерен към страната ни човек, поради което трябва да внимаваме какво казва. В случая неговата позиция е лесно предсказуема. Няма никакво съмнение, че Франция е особен случай в рамките на ЕС. Ще се повторя, Франция и Германия са страните с основание мислени като двигателЯТ на ЕС. За Франция, която има стратегически интереси за укрепване на евроинтеграционния процес, скандалът с напускането на Британия е голям. Дори пораженията само върху имиджа на Съюза са голяма вреда.
Обаче в полето на свирепата световна конкуренция, загубата на една сила винаги е подарък за нейния противник. В този смисъл френският посланик е намерил не много деликатен начин да каже, че това решение не работи, за когото и да е вътре в ЕС или за неговите приятели. Намеква също, отвъд казаното в прав текст, допълнителни нюанси за размисъл на арената на външната политика, защото преобладававащите коментари са за това какво става вътре в съюзното пространство. Не забравяйте, че това е изключително важно основание за съществуването на ЕС.
Изявлението е много логично: всички, които – много меко казано – не симпатизират на ЕС, могат да са щастливи. А дали наистина нещо печелят, ще стане ясно в по-дългосрочна перспектива. Лично аз предпочитам анализ на ситуацията, а не просто оценка, колкото и логична да е тя. И, както разбирате, не съм склонен да преувеличавам реалните загуби до размер, че те са даже нечия печалба.
Как ще се отрази напускането на Великобритания на желанието на Турция за приемане в ЕС?
Тук вече ще трябва да призная, че тъкмо Турция е най-големият губещ от развоя на събитията. Великобритания е вековен политически партньор на Турция, по геополитически съображения. Освен това бе най-активен защитник на разширяванията в ЕС с оглед на това, че колкото повече разширявания има, толкова повече многообразия и несъвместимости ще има вътре, което пък ще забави процеса на задълбочаване на интеграцията. Излизането на Великобритания е определено лоша новина за Турция. Тъжно ми е за тази наша съседка.
Ако трябва да обобщим ситуацията, с риска да я елементаризираме незаслужено, тя изглежда така: стана особено тежък скандал в семейство с много трудни отношения, от край време. Този път даже се разделиха. Но все още не са се развели – към този момент решението, което са взели, е да си поживеят поотделно за неопределено време, пък после щели да видят.
Е, а ние защо да се притесняваме точно сега за евентуалния развод, от който няма нищо страшно всъщност?
Be the first to comment