Поредният малко по-силен дъжд като поредна трагедия

Трагедиите с природните беди ни връхлитат и наказват жестоко. Причините са поне четири:
1. Това е водещата тенденция в глобалната и националната сигурност:
“Нарастваща роля на природни (причинени от природни явления), антропогенни (причинени от човешка дейност) и техногенни (причинени от индустриални технологии), бедствия, аварии, катастрофи, други извънредни ситуации (например пандемии) и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците.”
Човечеството като цяло и държавата ни в частност трябва да се учат да живеят в качествено нова ситуация – когато извънредните ситуации стават нещо напълно в реда на нещата, когато анормалността става новата нормалност.

2. Пълната запуснатост на държавата и критичната инфраструктура – никой не прави нищо – за почистване, поддържане, контрол, наблюдение; няма внимание, няма приоритети, няма ресурси (финансови, материални, информационни, човешки); язовирите и коритата на реките са затлачени и замърсени, язовирните стени са напукани; специалистите са уволнени, назначени са неможещи, незнаещи, неспособни и неангажирани партийци, шуробаджанаци, свои хора и интимни прятел(к)и.
Тези дни научих, че МВР ще обучава всички от Гражданска защита на пожарникарски умения, но не обучава никого на умения в гражданската сигурност. В държавните и общинските ведомства вилнеят и върлуват безхаберие и безразличие, безпомощност и безполезност, имитация и импровизация, кокоша слепота и пуешка самоувереност.
И пак тези дни научих (дано да не е истина), че държавата ще излива пари в един свой любим университет за обучение на своите кадри в МВР на поведение в извънредни ситуации – при това в университет, който и бъкел не разбира от такива ситуации, но има напорист ректор, обезпечаващ докторски, доцентски и професорски титли на хора от властта…

3. Няма разумна стратегия, няма модерни закони (вкл. Закон за управление при кризи); няма подготовка на специалисти и на населението; няма реална система за гражданска сигурност; няма култура на поведение на народа ни в извънредни ситуации; няма фондове за защита; няма застрахователни инстинкти и съзнание за пазарната среда, в която съществуваме; няма рефлекси на институциите – власт на лаиците, аматьорите и любителите (виждаме и служебните министри с отговорности – мухи без глави, паникьорски движения, суета и безпомощност); няма чувство за общности – всяка коза за свой крак.

4. Цялата ни държава е настроена на реагиране, т.е. да тича след събитията, да се вайка за щетите и жертвите, да раздава фургони и пликове с парички от партийни субсидии на удавените по нейна вина. Ние по отношение гражданската защита и въобще на управлението на извънредните и критичните ситуации сме в домодерното общество, далеч назад във времето. Докато разумните и уважаващи себе си държави вече са излезли от времето и подходите на превенция (т.е. модерното общество) и навлизат във времето и подходите на ранно сигнализиране (т.е. постмодерното общество) – не като бедата е малка да не стане голяма, а да се предвиди къде може да възникне беда и да се действа не ре-активно, не активно, а про-активно.
Нашето управление говори допотопен език, то не просто не може да овладее съвременния език на извънредността, то даже не е стигнало да буквара и първата читанка на този съвременен език.

…

Ние сме държава на господстващата безотговорност и всеобщото вайкане.
Състоянието на системата ни за гражданска сигурност е най-точната илюстрация на състоянието на държавата ни.
Държава, чийто водещ принцип на националната сигурност е “Това на нас не може да ни се случи!”, а водещата политика в националната сигурност е “Дано ни се размине!”.
Вече ни се случва – и то най-лошото, и то все по-често.
Вече не ни се разминава, и няма да ни се разминава – напротив, напротив!
В други неща можем да минаваме между капките, но не и в бедствията, авариите, катастрофите, пандемиите и другите извънредни ситуации. В тях никога не е било в сила правилото на мързеливия, глупавия и безхаберния, че куцото пиле и Господ го пази. Тук куцото пиле първо го отнася. Така, както всяко наводнение ни отнася в някой град или село – систематично, стихийно, веднъж завинаги и без право на обжалване…

(Източник: http://nslatinski.org)