Политико-корпоративни употреби на академичната епистолария

Нито ден без писмо! Нито миг без декларация! Вероятно такова мото биха си избрали част от академичната общност, съдейки по поведението им напоследък. Най-малко три писма, писани от университетски преподаватели, наводниха публичното пространство през изминалата седмица. Всичко започна с писмото на преподаватели, което съвпадна с протеста срещу зараждащия се фашизъм, проведен точно преди седмица. С него 62-ма преподаватели от различни учебни заведения призоваха медиите да не дават трибуна на речта на омразата, която „руши устоите на правовата държава и демократичното общество“. Преподавателите смятат, че новите националистически движения отклоняват вниманието на обществото от основните проблеми, които са дефинирали така: „нерегламентираното преплитане между държавен апарат и икономически интереси, компрометирания в очите на гражданите и неработещ парламент и марионетното правителство на Пламен Орешарски.“ Нека за момент оставим настрана очевадните политически внушения и оценки за демократично избраното правителство, и продължим с прегледа на останалите писма.
Два дни след първото писмо обособилата се групичка преподаватели най-вече от СУ „Свети Климент Охридски“ излязоха с декларация, с която подкрепиха решението на студентите да свалят пълната окупация на най-старото висше учебно заведение. В нея те дават висока оценка за действията на студентите, но не пропускат да отбележат и митинга на управляващата коалиция, провел се в столицата. Последният е описан в декларацията така „влакови композиции и рейсове с хора, на които дори не се постараха да обяснят накъде и с каква цел ги водят.“ Нека оставим настрана внушението на тези преподаватели, че хората от провинцията, които са били на Орлов мост, са едва ли не интелектуално ощетени, щом не са били наясно нито с посоката, нито с целта на своето пътуване. Да пропуснем и липсата на какъвто и да било коментар за втория митинг, проведен по същото време, в който взеха участие хиляди привърженици на ГЕРБ, също докарани с автобуси, но в Пловдив.
Идва ред на третото за само една седмица писмо, което този път бе адресирано до президента на републиката. В него академичната групичка изразява своята загриженост за „липсата на ефективен диалог между основни институции на публичната власт и гражданите“. В документа преподавателите заклеймяват „контрапротестите“, които според тях „ерозират естествените реакции на гражданите“. Разбира се, авторите на писмото пропускат да обяснят защо припознават като граждани само онези, които са против управлението, а изхвърлят от това число хората, които също имат гарантирано им от Конституцията право да изразят позиция, каквато и да е тя.  Пред президента преподавателите остро осъждат проявата на насилие срещу протестиращите, но пропускат да отбележат, че част от протестиращите опитаха да поругаят сградата на Народното събрание, която бе атакувана с яйца, павета, вериги. Разбира се, и в това писмо липсва оценка за намесата на ГЕРБ в антиправителствените демонстрации. Накрая авторите призовават държавния глава да вземе решителни мерки за защита на правовата държава. 
В писането на писма, независимо дали са подписани от преподаватели или от студенти, няма нищо лошо. Все пак епистоларният жанр понякога е и литература. Не е осъдително академичната общност да закъснее с повече от 4 години, когато настоява за спазването на правилата. Симптоматично е обаче, когато става дума за морал, правилата да се разбират едностранчиво. От писмото срещу фашизма стана ясно, че речта на омразата трябва да е забранена, но само за онези явления, които не са в дневния ред на недоволните от сегашното управление преподаватели. Не е ли редно, когато се говори за реч на омразата да бъдат осъдени всички явления и внушения, които я съставляват. Защо преподавателите са пропуснали да отбележат виковете „Червени боклуци“ от площадите или за тях има случаи, когато целта оправдава средствата…
Същото се отнася и до липсата на каквато и да било оценка за хората от митинга на ГЕРБ. Значи ли, че след като присъствалите от провинцията на Орлов мост не знаят защо са там, то тези в Пловдив знаят? Но да оставим настрана етичните проблеми, и най-вече едностранното пространствено-темпорално ориентиране, които тези писма поставят. Не е състав на престъпление преподаватели да правят индиректни внушения в полза на една или друга политическа сила. Не е морално осъдително върху картата на протестите да поставят само София, а да си затварят очите за Пловдив…
Проблемът идва в момента, в който зад политическите искания на академичната групичка прозират корпоративни интереси. За това говорят констатациите, с които последните са запознали Росен Плевнелиев. Пред него преподавателите са споделили притеснението си от „план-графика“ на кабинета по отношение на проектите „Южен поток“ и АЕЦ „Белене“… Същите обаче оглушително и академично непристъпно мълчат за предвиждания американски реактор за 7-ми реактор на АЕЦ „Козлодуй“. 
А това вече е обидно за публиките поведение. Всеки средноинтелигентен избирател е наясно коя и кои са политическите сили у нас, които са против тези проекти. За определени среди, които надничат зад студентската окупация, намекна и ректорът на СУ, който сподели, че определени политически сили са опитвали да повлияят на студентите.
И няма как при това положение да не възникнат въпросите:
– Може ли академичната епистоларна общност да разчита на подкрепата на цялото общество в призивите за спазване на морала, когато зад моралните им искания прозират тясно партийни и корпоративни интереси?
– И с какво академичната общност се различава от хората, срещу които протестира?
– Не се ли оказва, че използваният институционален имидж на академичните степени и длъжности е в същността си удобна маска за дребни и не особено морално обосновани интереси?-
Краткият преглед на епистоларията на някои преподаватели от последната седмица доказва само едно. Част от академичната общност не изпитва и капка притеснение да се предложи в услуга на политико-корпоративните интереси на определени олигархични кръгове. Същата академична общност не се свени да експлоатира моралния вик на студентите в преследване на нечисти цели и интереси. Преподавателите, може би нарочно, заобикалят въпроса за отговорността, която носят пред младите хора. Като им внушават избирателно разбирането си за морал, за правов ред и демокрация.
В същото време през изминалата седмица се разбра, че Институтът за литература към БАН е наградил вицепрезидента Маргарита Попова. И никой от хората, връчили тази награда, за разлика от писачите на писма, не излезе и не обясни на публиките каква е заслугата на Попова към литературата.
Наградите са престиж за наградения, а сега вероятно не е моментът литераторите да изглеждат политически повлияни, нали? Макар част от тях неистово да се стремят точно към поредното модно политическо определяне.

  

 

Be the first to comment

Leave a Reply

Your email address will not be published.