Палми Ранчев е собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионни води и безработен. Има 10 стихосбирки и 7 романа. Произведенията му са отличени с престижни литературни награди.
Г-н Ранчев, реалистичен ли е размерът на печалбата, с които приятелите спортисти се отварят при всяко голямо спортно събитие и като оценявате коментарите от представянето на тази Олимпиада?
Има различни видове очарование. На спортни състезатели – за медали и по-добри предни места в своите дисциплини. Изберете лични амбиции и резултати от резултатите или като наследници на богата в тази традиция от миналото на нашия спорт. Свои търговци и спортни началници. Треньорите по-реалистични, които са свързани с очарованието на спортистите, спортните началници с надеждата да задоволят изискванията на тези над тях, заедно с така нареченото обществено мнение, за да остане на постовете си. Не трябва да забравяте, че спортът на високо, професионално ниво, е основно занимание и средство за лечение на тази категория спортни състезания и поради победа и загуба. Победете дават смисъл, а загубите опустошават и обезсмислят невероятна трудност и огромни натоварвания.Всички пакети на участниците в Играта са покрити преди квалификационните норми. Тоест доказаха, че имаме право да се състезаваме напълно с най-добрите. Друг е въпросът доколко успешно го прави. За огромния им труд заплащането на повече е направено мизерно. Казвате, че са изразени 25 милиона за олимпиадата, но на кого точно са дадени. Това не е гарантирана сигурност, тъй като като реално зависи от представянето. В допълнение може да се спомене усилване на овластените, за да се унищожат професионалистите в спорта или да се направи слабо конкурентоспособен на международните арени. Спортът започва да се интересувате от няколко месеца преди Олимпиадата.Всичко с надеждата, че българските спортисти са като бурените, колкото и да ги тъпчеш, те могат да се изпратят, това отново да се печелят отделни победители и медали. От предишната олимпиада в Лондон спечелихме два медала. Спортът е естествено отражение върху основни социални и икономически процеси в обществото и е част от тях, след това на тази олимпиада, колко трябва да се спечели. Въпрос, поставяне на подходящо място, и съответно темперирани, и очарователни и надеждни.
Длъжник ли е държавата на спорта и доколко той възпитава патриотизъм, каквито мисли изрази президента Росен Плевнелиев на Олипмпиадата?
В Норвегия, доколкото си спомням, се изразходват най-много средства за спортуване. Но норвежците не са сред първите спортни сили. Явно там се дава предимство на спортуването за здраве и забавление. Все пак норвежците имат свои високи постижения в отделни спортове, например зимните, характерни за страната. У нас държавата би трябвало да подпомага спортовете, от които очаква добро представяне на Олимпийските игри, традиционни за страната ни спортове. Няма да ги изброявам. Но със сигурност не са повече от пет-шест. В момента се субсидират стотици федерации. Може и да се откажем от участие в Олимпийски игри. И да спортуваме само за здраве. Тогава няма да преживеем вълнението, когато се издига родния флаг и свирят химна ни в чест на наш атлет. Някого подобна картина може и да не впечатлява, но за повечето хора усещането е завладяващо. Лично аз съм много разочарован от участието на нашите боксьори, от които имам реални впечатления. В продължение на доста време създадохме условия за работа на най-високо ниво. Оформихме микрообщество, в което законите отвън не бяха валидни. Всеки се раздаваше стопроцентово в тренировките, както едва ли на друго место у нас се работи. За съжаление в квалификационните турнири загубихме тринайсет мача с 2:1 гласа, всеки от които трябваше да е спечелен по същия начин. На олимпийския турнир Даниел Асенов и Симеон Чамов победиха силни съперници. В следващите мачове бяха ощетени, сякаш като отговор на доброто представяне и отличната си форма. Даниел успешно можеше да играе във финала за олимпийска титла, Симеон имаше сили да се пребори за медал. Но за пореден път разбрах, че медалите в бокса се раздават предварително. Нашата страна, за съжаление, след кончината на Емил Жечев, някогашен вицепрезидент на АИБА и президент на ЕАБА, вече не е от мафията, която раздава/ продава победи и медали.
Тази година на Олимпиадата бяха представени бежанците с отбор. Пътувате много и имате преки впечатления от бежанците в различни европейски страни. Вие как бихте определили мащаба на проблема и може ли той да стане причина сблъсъкът на двата начина на живот да доведе до промяна на политиката на Европа по отношение на бежанците?
Мисля, че участието на отбор от бежанци, макар и да изглежда гротескно в доста отношения – представете си Юсеин Болд или Майкъл Фелбс, например, до някой състезател от този отбор по време на квалификациите – е сред благородните жестове на МОК, с което допълнително оправдава както създаването си, така и самото си съществуване. По въпроса с бежанците трябва да си изясним, дали става дума само за мигриращи групи хора, в търсене на по-добър живот, или за принудени от войни или политическо преследване да напуснат родните си места. Съвременния човек често е мигрант, може да си програмист и в Силиконовата долина, и в Правец, да речем, и на двете места ще правиш почти едно и също. Сега, след войните в Азия и Африка, се чувстваме заплашени от прииждането на огромни маси от хора, между тях бойци, воювали на една от двете страни, правата за нас, или противната, колкото и условни да са заради проявените от тях средновековни жестокости. Хора със съвсем различен начин на живот, които се опитват по един или друг начин не само да повторят животът си отпреди, но и често пъти агресивно налагат своите правила. И всъщност възпроизвеждат това, от което бягат. Тези общности почти винаги са затворени, различни от света, към който са стремели, и не правят опити за приобщаване. Имам впечатления от турската общности в Германия, от циганите, преселници от по-отдавна, общувал съм и с хора от различни арабски страни, от Афганистан, Пакистан, Ирак… Големи групи от тези страни, жертва на военни конфликти и диктаторски режим, се изсипаха в централните части на големите западноевропейски градове. Факт е, че на Александър плац в Берлин арабите са разстлали чаршафите си по тротоарите и продават – каквото смята, че ще се купи. Градовете в Германия бяха като заспали в събота следобед и в неделя, тогава немците почиваха. Сега алъш-вериша по улиците е денонощен и са превърнали центровете на немските градове в чаршии. Което не винаги е лошо. Но със сигурност основно променя начина на живот и отношенията между хората. Все пак всичко щеше да е само по-цветно и по-многообразно, ако не бяха кървавите атентати, израз на неистова омраза заради непълноценното участие в живот, които не е твой, а и както бързо разбираш, едва ли някога ще стане. И тъй като става дума с бивши колониални държави, със съответните затаени рефлекси при подобни кризисни състояния, се очакваше и приемането на рестрикционни закони към бежанците и преселниците от други континенти, което напоследък се случва.
Написахте разкази за мигранти, представяйки тяхната гледна точка. Как гледате на страховете от премиера Ердоган да пусне бежанските потоци през България, ако не се съобразяваме с Турция? И как трябва да се реагира при този вид рекет?
Когато пиша няма значение доколкото поведението на някой е полезно, защото полезността в отношенията между отделните човешки същества, не винаги е рационална. Италианка, дъщеря на карабинер, може да се влюби в мургав младеж, който идва всяка сутрин в нейното магазинче, и е единственият, който си купува цигари. Но поради възникналите недоразумения на мароканеца и предишното гадже на дъщеря му, карабинерът е принуден да арестува емигранта. Това може да е сюжет за повече или по-малко сполучлив разказ или роман. И аз съчувствам на ощетения от обстоятелствата, макар че вероятно ще намеря причини да проявя подобни чувства и към бившето гадже, да речем, ще се опитам да разбера отчаянието, с което напада съперника си, изместил го от сърцето на любимата. Но това е литература, разказ. Политиката не би трябвало да се влияе съществено от личите състояния, на който и да било политик, независимо дали са проява на смелост или страх. Има международни закони, и ако те се спазват, осигуряват достойно място на страната в международна общност, от която са приети. Рекет и заплахи има между страни, в които тези закони или не се прилагат, или често и безнаказано се нарушават. Нито у нас, нито в Турция държавните институции не гарантиран стриктното спазване на основните демократичните свободи, присъщи на развитите западноевропейски общества или на скандинавските страните, например. Понякога дори имам чувството, че такива закони за управляващите не съществуват, или те си спомнят за тях, само когато им вършат работа в определени случаи, или дори – лесно ставаме част и от подобен парадокс – оправдават съответното беззаконие.
У нас тече дебат за начина по който беше предаден гюленистът Абдуллах Бююк на Турция. Оправдана ли от вашата гледна точка на писател тази екстрадиция, извършена в нарушение на българските закони?
Ако някой иска помощ от тебе, защото е заплашен живота или свободата му, как ще постъпиш? Предаваш го на тези, които го заплашват, или му помагаш. Мисля, че отдавна на всички е ясно какво беше направено с предаването на човека, поискал убежище и помощ, на власти, които извършват „чистка” на всички неподкрепящи официалната власт. Мъгливите намеци за заплахи и още по-мъгливи обещания за бъдещи ползи само правят картината по-мерзка. Но историята показва, че държавните чиновници не винаги се ръководят от законите, които регулират нормалните междучовешки отношения.
Как гледате на идеята генерал да е следващ президент на България? Такава фигура би ли била обединителна за нацията?
Генералите стават обединители на нацията преди или след война. В нашия случай въпросният генерал е изтласкан на политическата сцена от хора покрай него с надежда, че неспокойното и нестабилно положение, както в държавата, така и в международното положение, ще накара достатъчен брой гласуващи да го припознаят не само като обединител, а и дори като спасител. В тази посока имаме богат исторически опит. Чрез генералската фигура определени среди се опитват да се обърнат към поколенията със спомени от казармата. Представлява и опит за спекулативно жонглиране със страховете, с царуващото безредие и беззаконие, както и с надеждата, че генералските лампази внушават надежда за бъдещ ред и законност.
“Работим в интерес на гражданите” . Какво лично на вас ви говори този слоган? Спечелва ли доверието ви и кара ли ви да отидете до урната да гласувате за президент?
През всички тези последни години, както и през предишните, без да уточнявам колко далече се простира погледа без да види друго, всички престъпления са се правили все в „интерес на гражданите”. Само колко жестоки убийства са насищали със смисъл подобни думи. Лично аз изпитвам отвращение към издигането на какъвто и да е лозунг. Защото колкото и красиви да са използваните думи, колкото и безспорни да изглежда, ми припомнят, че у нас всички беззакония са извършвани, и продължават да се извършват, все зад подобни лозунги.
Защо след всеки избор става ясно, че групата на негласуващите в България е най-голяма. Това трайно отчаяние от политиката ли е?
Отдавна на всички нормални хора у нас е известно, че в начина за избиране на хората във властта има основна грешка. Обществото ни не излъчва на тези позиции истинските си първенци, тези, които ще го поведат по пътя на нормално и естествено развитие. На тяхно място са посредствени хора, алчни и себични, натрупали в мътните времена на промените богатства, заради съответстващата на времето арогантност и склонност към криминално поведение. В най-добрият случай през изминалите години винаги избираме по-малко лошото, или онова, което успяват да ни убедят, че е по-малко лошо. Реално нищо и никой не избираме. Някакви самозванци се самоизбират, и продължават да вършат всичко, за което би трябвало да са не в парламента, правителството или на удобни чиновнически места, а в затвора. Утешението е, че никое състояние, дори и приоритетното за обществото ни отчаяние, не е чак толкова трайно. Съществуването срещу естествените закони на обществото, в лъжа и беззаконие, също не е вечно. Само понякога продължава прекалено дълго и обезсмисля хиляди и дори милиони човешки съдби.
Непрекъснато слагат българите в класации, че сме първи по нещастност. Само с факта, че сме едно от последните места по доходи в ЕС ли се обяснява трайното чувство за неудовлетвореност?
Българите повярваха, че са се освободили от една шайка бандити, но се оказа, че наследниците и слугите на същата тази шайка са активистите на промяната. Така че промяна нямаше, просто времето ни пренася през годините, без това да е на всяка цена развитие. Но е сигурно, че не се живее както преди двадесет, тридесет години. Андрешко не е отрицателен литературен персонаж, както се опитват да го представят напоследък. Често си представям всички парламентаристи в държавните си файтони/ мерцедеси, изоставени в тресавище, от което няма измъкване. Но не бих гласувал нито за Андрешко, нито да жертвите му. Трябват ни други хора.
Да допуснем, че българските политици се интересуват понякога от мнението на интелектуалците. Бихте ли ги посъветвали как да се държат в тази ситуация, в която сме?
Ще направя едно уточнение. Има мутри-бандити, мутри-политици, мутри-бизнесмени, има и мутри-интелектуалци, които са не по-малко агресивни и ламтящи за облаги и печалби. Възприемам себе си само като човек, който пише разкази и стихове, прозрял, че и възможността да се събуждаш е достатъчна ценност, за да продължаваш, макар да не си сигурен накъде точно вървиш. Но дори и в най-клетите времена по нашите земи е имало свети хора, които са съхранявали най-важното, отличаващо българина, и са осмисляли правото ни да съществуваме. Тях трябва да търсим. Иначе на този етап обществото ни е доказало, че е неспособно да се самоочиства от гнилото, болното и разваленото. Имаме нужда от лечение, от лекари, но на тези, останали у нас, им нямаме доверие, защото способните я напуснаха. се, че са се родили спасителите и обновителите на нацията. Себе си възприемам като персонаж на едно отминаващо време.
Be the first to comment